Погледнах я объркано. Нищо не можах да разбера. Тя се изправи и се върна обратно.
— Би ми се искало да се посъветвам с хората, които съм събрала тук — обърнах се към Шон Дикинсън. Той кимна. Очевидно му беше писнало до невъобразимост. — Спокойно. Ще имате отговора, за който сте дошли.
Напуснах масата и махнах с ръка на Смит и Блай да дойдат с мен. Срещнахме Фиркази в стаята, където обикновено се събираха губернаторите.
— Какво, по дяволите, става тук? — попитах аз Лий Уокър и Фиркази. Нервите ми бяха изопнати до краен предел. Всичката ми самоувереност се бе изпарила като по вълшебство.
Лий Уокър прехвърли топката на Фиркази.
— Ще ви качим на повърхността след няколко минути — обясни той. — На покрива на главната сграда в столицата има площадка за наблюдения. Само че за жалост там все още няма достатъчно налягане.
— По чии нареждания става това?
— Това не са нареждания, госпожо президент — обясни Фиркази. — Чарлз Франклин бе този, който настоя за вашето присъствие. Каза, че било от изключителна важност.
Започнах да се смея гръмогласно, но успях да се овладея, преди смехът ми да е прераснал в истерично кикотене.
— Дявол да го вземе, какво може да е по-важно от преговорите със Земята???
— Аз просто ви предадох съобщението — обясни Лий Уокър, като се стегна и ме изгледа непоклатимо право в очите. Почувствах как грубостта ми се смекчава.
— Нямаме чак толкова много време — намеси се Фиркази. — Трябва да облечем скафандри и да се изкачим през строителните бариери.
Денди, Фиркази и Лий Уокър ме придружиха; всички останали, сенатори и помощници, бяха оставени, тъй като не бяха от особено значение за тази задача.
Качихме се с асансьора до по-горните нива — два етажа над повърхността. Бях прекалено вцепенена и смутена, за да обръщам внимание на протокола, изискван от сегашната ми длъжност. Чувствах смътно заплахата от унищожаване на Марс, идваща от земните сили, скрити в пясъците на пустинята; не можех да се отърва от мисълта, че това замърсяване, това нашествие вече бе взело човешки жертви и трябваше да свърши колкото се може по-скоро. Шон Дикинсън ми бе поставил абсолютно неприемлив ултиматум… а аз нямах друг избор, освен да приема. Пък и какво ли можеше да се каже или направи, за да се промени това?
Изправих се в една мъглява и студена стая, докато Денди и Лий Уокър измъкнаха нашите скафандри, изпробваха ги и откриха, че функционират нормално. Навлякохме ги и прикрепихме към тях кислородните балони. Шлюзовете се активираха. Скафандърът ми автоматично се пригоди към извивките на тялото ми.
Лий Уокър, Денди и един архитект, чието име не мога да си спомня, ме преведоха през кратък лабиринт, изпълнен с акумулатори и резервоари. Зад обезопасителните бариери, тъмната и тиха зала преминаваше в къс и извит коридор, който завършваше с открито пространство, осветено от премигващата червена светлина, която показваше, че налягането е опасно ниско. Виждаха се късчета тъмнокафяво небе, осеяно с червеникави облаци.
Изправихме се до един парапет, откъдето се виждаха Мени Хилс, обкръжени от Скиапарели Бейсин, двайсет метра над червеникавокафявата повърхност. Изгладени от времето потоци лава се простираха на километри наоколо. Въздухът беше студен и неподвижен, а тишината бе всепоглъщаща. Не бяхме включили радиостанциите в скафандрите си, понеже се страхувахме, че по този начин ще привлечем вниманието на потенциални атентатори. Земните кораби биха могли да засекат радиосигналите от практически всякакво разстояние и да направят с нас каквото си поискат.
Вдигнах ръце с изненада и объркване. Чудех се, на какво, за Бога, ставах свидетел. Беше чиста случайност, че извърнах поглед на запад и видях Фобос, който бе изгрял преди един час. След още четири часа щеше да залезе на изток. Погледнах го и усетих как вратът ми се стяга, а очите ми се навлажняваха.
Чарлз бе казал, че отива да се срещне с някакъв човек относно „страшното куче“. Не знаех какво точно възнамерява да прави, но усетих как някакво безнадеждно желание, някакво диво очакване преминава покрай мен, през мен и ме преобръща изцяло. Въображението ми изведнъж се превърна в убеденост. Всичко пасваше. „Меркурий“ можеше да ги закара там, и хора, и екипировка, и мислители, а Чарлз беше именно такъв тип мегаломан, от когото човек би могъл да очаква подобна идея. Явно, наистина му бе хрумнало подобно нещо и след това тихомълком го бе предложил на Ти Сандра.
Започнах да говоря, но осъзнах, че никой нямаше да ме чуе. Посочих към сателита. Придърпах Лий Уокър към мен, докоснахме шлемовете си и практически й изкрещях Шекспировата фраза: