И нямам предвид нашия живот, миличка. Имам предвид нашите души.
Научноизследователският център в Мелас Дорса беше изоставен още в самото начало на Замръзването. Чарлз и Стивън Леандър бяха заминали на борда на „Меркурий“, а останалите бяха изкарани навън от един трактор, заедно с тази част от оборудването, която можеше да бъде спасена по някакъв начин. Публикуваните в мрежата снимки потвърдиха мъдростта на взетото решение Олимпийците да бъдат предпазени от предприемането на каквито и да било ходове: снимки на разрушени тунели и на останките от самата станция, разровени сякаш от стотици хиляди насекоми или молци.
Скакалци. Земята, естествено, отрече, че ги е разпръснала над планетата ни, затова се постарахме да разпространим из цялата Тройка доказателствата за използването им. Това беше поредната част от войната на нерви. Тарек Фиркази и Лий Уокър предложиха да разглеждаме Марс като „заразен“ със скакалци за вечни времена и да смятаме, че цялото ни бъдеще ще премине в търсене на скритите бойни роботи. Едва ли някога щяхме да прочистим планетата из основи от тази напаст.
Фиркази мрачно проучи останките от лабораториите в Мелас Дорса и реши, че повторното й заселване е абсолютно невъзможно. Трябваше да си намерим ново място за дори още по-голяма лаборатория, за да започнем там още по-мащабни научноизследователски проекти.
От орбита Чарлз предложи къде точно да бъде разположена тази лаборатория. Той си спомни, че проучванията на баща му в ледените лещи през последните десет години бяха показали, че те не са удобно място за големи станции. Подобни лещи имаше близо до Кайбаб в Офир Планум. Това представляваше останки от плитко и пълно с прах езеро, съществувало преди около четвърт милиард марсиански години. Теренът изглеждаше едва ли не неправдоподобно: беше запустял и почти невъзможен за обработване, далеч от която и да било станция… но затова пък и вероятността от наличието на скакалци беше почти минимална.
В рамките само на двайсет и четири часа архитектурното нановещество, доставено и разпръснато от цяла ескадра совалки, изгради плътна, средно удобна за живот постройка — убежище, което бе почти до ръба на самото плато. За момента в него можеха да се подслонят няколко десетки души, без да се чувстват прекалено комфортно. По-късно можеше да се помисли и за нещо повече.
Чарлз и Стивън Леандър се върнаха от Фобос, като приземиха „Меркурий“ в Синай под прикритието на една пясъчна буря. За площадка за кацане им послужиха няколко хектара натрошена и застинала лава.
Совалката ми се приземи в Кайбаб няколко часа след кацането на „Меркурий“. Теренът бе направо ужасяващ — едри късове скала и древни силикатни лавови течения, всеки от ръбовете на които бе остър като бръснач. Всички депресии бяха запълнени с пурпурночервено. Лоши земи, наистина, по-лоши от всичко, което някога бях виждала.
Последвах Лий Уокър и Денди и слязох от совалката. Първите хора, които забелязах, бяха Леандър и Неемия Ройс. След това се извърнах и видях Чарлз. Той се беше изправил в самия край на рампата. По главата и врата му се виждаха парчета от сивото хирургическо нановещество. Той се усмихна и протегна ръка. Разтърсих я здраво и я покрих и с другата си ръка.
— Радвам се, че ви виждам, госпожо президент — каза той.
— Вече не съм президент, и слава Богу — отвърнах аз.
Чарлз сви рамене.
— Но все още разполагате с достатъчно власт — каза той. — А именно това има значение. — Той посочи с жест да поведа хората.
Докато преминавах покрай Лий Уокър, сграбчих ръката й и впих напрегнато поглед в нея. Иля продължаваше да не се появява.
— Ще го открием — увери ме тя. — Той е добре — сигурна съм в това.
Подминах с мълчание успокоителните й думи. „Твърда като пирон — помислих си аз. — Думи на Уинстън Чърчил, казани по време на блицкрига. Помни. Твърда като пирон.“
Огледах сивкавата повърхност на тунела, в който бяха разпръснати навсякъде помпи, един направен на Марс мислител „Куантум Лоджик“ и интерпретаторът му, множество кабели и акумулатори.
Леандър бе уредил да ни сервират чай и малка закуска на една нисичка маса, стояща недалеч от всичката тази бъркотия. Разположихме се на извадени от републиканската совалка дебели възглавници. Освен Чарлз и Леандър имаше само още двама от Олимпийците: Неемия Ройс и Ейми Вико-Персоф. Съгласно правилата, изработени от Пойнт Уан, по време на извънредни ситуации на едно и също място не можеха да се събират повече от четирима Олимпийци. Останалите бяха настанени в Научноизследователския университет на Тарсис под строга охрана.