Явно въобще не съм била в час, независимо, че бях отговорна за целия този проект. Не знаех какво да чувствам за това, че Ти Сандра бе смъкнала от плещите ми част от този товар — негодувание, възмущение, облекчение или нещо от този род.
— Тя изпитваше огромна болка — продължи Чарлз, сякаш четеше мислите ми. — Не мисля, че е имала време да те уведоми какво планираме. Когато за пръв път ни даде инструкции, ние дори не знаехме, че ще сме в състояние да го извършим. Всичко беше доста смущаващо.
— Разбирам. И значи тогава тръгнахте към Земята. Какво беше усещането?
— Звездите се промениха — обясни Чарлз. — Почувствахме някакво изместване вътре в нас — доста лекичко, в интерес на истината. Не знаехме на какво се дължи — на промяната на гравитацията или беше чисто психологическа реакция.
— Всичко това комбинирано, по всяка вероятност — обади се Леандър.
— Минахме през портовете за совалките, видяхме ореола на изгрева, видяхме, че Слънцето е много по-голямо и по-ярко… видяхме и Земята. Слушахме, но не излъчвахме нищо. След около петнайсетина минути някой ни изпрати сигнал. Беше някакъв радиолюбител от Мексико. Говорихме на испански. Той започна: „Здравейте, нова луна. Откъде сте?“.
Засмяхме се. Чарлз също се усмихна.
— Нашият пилот каза: „Хич не ни питай, понеже така и така няма да ни повярваш“.
— Получихме официални сигнали веднага след това — продължи Леандър. — Ти Сандра специално ни беше инструктирала какво да казваме. Постоянно излъчвахме едни и същи думи.
— Очаквахме всеки момент да ни унищожат — каза Чарлз. — Това сега ми се струва доста тъпо. Някои от официалните лица звучаха наистина уплашено. Други пък се държаха така, сякаш нищо не се беше случило и говориха с нас абсолютно рутинно и дипломатично. Говорихме с правителствени агенти, с представители на Еврокон, ВИЗА, ВАЮП и още десетина други. На всички казвахме едно и също нещо.
— И какво в крайна сметка им казвахте?
— „Марс е атакуван от неизвестно земно правителство. Имате десет часа да се изтеглите и да премахнете заплахата, в противен случай ще се видим принудени да отвърнем по подобаващ начин.“
Гласът на Чарлз звучеше някак си кухо, сякаш това, което повтаряше, се беше запечатало здраво в паметта му.
— Какъв трябваше да е подобаващият начин?
— Ти Сандра ни нареди да превърнем Белия дом в руини — обясни Чарлз. — Символичен жест или нещо от този род.
Стаята потъна в тишина.
— Наистина ли можехте да го направите? — попитах след малко.
Чарлз кимна.
— Аха. Тя не ни каза дали първо да дадем време на хората да се изтеглят оттам, но така или иначе щях да им дам известен аванс. Половин час или там някъде.
Сложих ръка върху устата си. Внезапно ми се догади. Усещането изчезна също така внезапно, както се бе появило. Затворих очи и бавно отпуснах ръката си.
— Всички сте проявили страхотна смелост — отбелязах.
— Да, госпожо — козирува Чарлз, жест, който доста ме подразни. Погледнах го с изненада. Той се наведе напред и очите му се присвиха.
— Просто следвахме дадените ни инструкции. Направихме всичко, което ни казаха. Заплатихме… почти… с душите си. Разбирахме стратегическата необходимост от това и бяхме достатъчно предани, за да се посветим на тази кауза, само че, Касея, сега въобще, ама въобще не ми пука за някакви си шибани медали за патриотични заслуги. Направо изстивам от страх, като си помисля какво има да се случва отсега нататък. Позабавлявахме се, направихме едно кръгче с Фобос из космоса и накарахме децата и възрастните по цялата Земя да сънуват кошмари поне една година напред. Мислиш ли обаче, че всичко ще се ограничи само с това?
— Не — поклатих глава аз.
— Добре — кимна Чарлз и се отдръпна назад. Лицето му бе зачервено от многото емоции. — Дяволски добре. Понеже съм наполовина убеден, че това ще бъде краят на човешката раса. Сподели част от мислите си с нас, о, господарю на политиката. Ние сме деца, изгубени в гъста гора.
— Аз също — отвърнах спокойно. — Всички знаем какво има да се случва отсега нататък. Ти Сандра също знае. Земяните видяха, че преместихте Фобос. Те имат машините, лабораториите, хората и ресурсите, необходими, за да повторят откритието ви, понеже вече има за какво да се захванат. И веднага след като и те могат да направят същото, ще е просто въпрос на време кога някой ще удари някого.
— Звучи прекалено дяволски убедително — обади се Леандър.
Чарлз кимна.
— Дори могат да открият неща, за които ние и не подозираме.
— Подобен удар може да бъде светкавичен, фатален и може да гарантира оцеляване в една иначе доста съмнителна ситуация — казах аз.