Поговорихме си малко за ситуацията и за срещата ми с Чарлз. Ти Сандра все още беше обвита в множество пластове нанобинтове, клепачите й се повдигаха с огромно усилие, а от присвитите й устни с труд се изтръгваше рязък шепот:
— Ние сме на едно мнение. Стивън, ти и аз. Само че не сме достатъчни. Трябва да се координираме, пък и не можем да бъдем едновременно на няколко места. Тоест, каква точно идея е това? Необходими са ни повече експерти. Трябва сериозно да го обмислим.
— Олимпийците могат да ни помогнат да започнем — предположих аз. — В състояние сме да се свържем с всички за около седмица или нещо от този род. Можем да поемем подобен риск.
— Хората от Пойнт Уан могат да им дадат всичко, от което се нуждаят. Ти все още си действащ президент, Касея. Как си сега, скъпа? — попита Ти Сандра.
— Не чак толкова добре — отвърнах аз.
— Всички сме в невероятна каша. Трябва да сменим обстановката. Така ли е?
— Така е — потвърдих аз.
— Опитай се да събереш хора от цял Марс. Всички, които могат по някакъв начин да ни помогнат. Поддържай връзка с мен. Ще се опитам да остана будна, Касея.
Докоснах изображението на лицето й и се сбогувах. Лий Уокър изчакваше почтително в другия ъгъл на стаята.
— Защо ще се наложи да правим всичко това? — попита тя.
Изтегнах се на леглото.
— Питай, че да ти кажа — въздъхнах.
— Може би защото ако не го направим, много хора ще бъдат убити — предположи тя. — Само че колко души ще бъдат убити, ако започнем преместването?
— Ще се наложи да открием това сами — отвърнах аз. По време на затоплянето, по време на неяснотата от зараждащата се реакция, подобрението ми бе започнало да работи над проблема как да бъде преместена такава огромна маса с размерите на цял Марс — и то рязко — от родното Слънце и да бъде запокитена където и да е.
Няма разстояния. Само крадци, които обират галактическата съкровищница.
— Ще ни трябват ареолози, според мен — замисли се Лий Уокър.
— Правилно. Структурни инженери за станциите. Хора, на които можем да се доверим, само че ще се наложи да постесним малко стандартите си. Хората ще започнат скоро да разбират какво готвим.
— Събиранията ще трябва да бъдат осъществявани на живо, а не по мрежата — продължи Лий Уокър. — Всички, които ще бъдат въвлечени в проекта, ще трябва да останат изолирани, докато не се преместим.
— Моля? — не разбрах аз, все още заслушана в гласа на подобрението си.
— Най-голямата опасност е от изтичане на информация към Земята. Те могат да предприемат действия дори и при най-малкия намек за това, че кроим нещо тайно от тях.
— Права си — кимнах. Засега щях да я оставя да мисли вместо мен, да я оставя да покрие проблема изцяло.
— Ще се наложи здравата да поработим — добави тя.
— Двайсетина специалисти, не повече — уточних аз. — И ще се нуждаем от място, където да се събираме и да сме в безопасност.
— Това е толкова безопасно място, колкото и останалите — заяви Лий Уокър.
— Добре. — Внезапно се изплаших до смърт при мисълта, че ще трябва да остана в същата тази стая, където научих новината за смъртта на Иля. — Попитай Олимпийците какво ще им е необходимо, за да построят няколко огромни двигателя. Попитай ги и кога ще могат да са готови.
— Ще те събудя след около осем часа — каза тя и излезе.
Затворих очи.
Когато мъката ме заля изцяло, стиснах здраво клепачи, докато не ме заболя, опитвайки се да задържа сълзите си и да не изгубя контрол над себе си. Не можех да приема новината. Все още не можех да повярвам, че това е истина. Възрастните разсъждения изобщо не помагаха при тази нужда, разпростряла се върху всичко, останало у мен от детето, което бях някога. Пред очите ми непрестанно се мержелееше лицето на майка ми, която си бе отишла преди всичко това да започне; изгубена за мен, изгубена и за баща ми. Не можех да нося постоянно в себе си мъката на баща ми, също както не можех да се отърва и от своята собствена. Не можех да си припомня ясно и с подробности лицето на Иля. Взех компютъра си и се разтърсих за подходяща снимка и ето го, да, тук беше, усмихнат над една „майка“ в Сайан Сълси, а ето го тук пък в деня на сватбата ни, явно чувствайки се доста неудобно в официален костюм…
Сега ми се струваше, че никога не му бях обяснявала точно колко много го обичам и се нуждая от него. Ругаех се яростно за това, че бях толкова стисната на думи и прояви на чувства към хората, които обичах.
Потърках злостно очи. Вътрешностите ми бяха като нагорещена и набръчкана гума. Помислих си дали да не извикам някой от медицинските роботи и да го помоля да ми сложи някаква успокоителна инжекция. Казах си, че не мога да позволя емоциите ми да изместят официалните ми задължения. Само че не бях вземала транквиланти тогава, когато умря майка ми, нямаше да го направя и сега.