Бавно и плавно се приближавахме към луната. В разстояние на един час от блестяща точка Фобос се превърна в тъмно и размазано петно, защото бяхме попаднали в сянката на Марс.
Намаляването на скоростта беше по-рязко и по-шумно от издигането и остави на левия ми лакът синина, тъй като бях притисната към една тънко уплътнена метална скоба. Носехме се на неколкостотин километра над Фобос, покрит с древни сиво-черни кратери, ями, пукнатини и неравности от предишни изследвания и минно дело.
Щяхме да влезем в една минна база на трийсет години в центъра на кратера Стикни, която все още се използваше, но в която имаше само роботи. Ако някой нападнеше „Меркурий“, щяхме да имаме големи шансове да оцелеем, заринати под студената сива повърхност на малката луна.
— Това е мястото — каза Леандър.
На един от склоновете на кратера с неправилна форма Стикни малката сигнална лампа за приземяване проблясваше през няколко секунди. „Меркурий“ рязко смени курса си и ние започнахме да се спускаме към нея със зашеметяваща скорост.
— Търсят се точки за закрепване — обяви мислителят.
Последва още едно рязко намаляване на скоростта и „Меркурий“ внимателно се прилепи към повърхността. Проверихме всички системи на станцията и след като се уверихме, че работят нормално, изпънахме коридора за приземяване.
Чарлз разкопча колана си и аз го последвах, изпаднала в безтегловност.
— Имаме запаси за три дни — подхвърли той с крива усмивка, докато преминавахме през товарния сектор.
— Ще ни стигнат ли? — попита Галена Камерън с угрижена физиономия.
— Надяваме се експериментът да не продължи повече от пет часа — провикна се Леандър от платформата над нас.
Хергешаймер направи гримаса и каза:
— И десет години да изучаваме системата, пак няма да знаем достатъчно.
— Тунелите ще бъдат студени и неудобни няколко часа — съобщи Леандър. — Не са за гости.
Докато пълзях зад Чарлз по коридора за преминаване, почти се сблъсках със стар робот, покрит с прах. Той беше с големината и цвета на обичаните плюшени мечета и веднага се отдръпна в един ъгъл, а старата му сензорна гривна се въртеше с едва чуто скърцане, докато ни изучаваше.
— Това съоръжение се нуждае от ремонт — приглушено изскрибуца той.
Чарлз се обърна, за да ме погледне, а аз се усмихнах за пръв път от седмици, защото си спомних за „Tres Haut Medoc“. Той също се усмихна, но трепна, когато кожата му изпъна наношевовете.
— Трябва по-добре да се грижим за нашите сираци — подхвърли.
Хергешаймер проклинаше липсата на съвременни сензорни устройства, а Леандър нареждаше на един малък робот да осигури нови проби. Носехме комплектите за ремонт и почти всички роботи щяха да преминат през осъвременяване и пренастройване. Галена Камерън стоеше сама в едно студено помещение, координираше сензорите и телескопите и изпробваше всички съоръжения с произволни цели и информация.
Засега нямах много работа. Помагах на Леандър в звездообразната централна контролна зала и следях за промени в налягането. Докато не приключехме с осъвременяването, не можехме да се доверяваме на аварийните системи на станцията. Аз бях в единия от лъчите на звездата, а в друг лъч Чарлз се занимаваше с мислителя „Куантум Лоджик“. Той изведнъж се показа зад ъгъла с оптични кабели, закрепени отзад на главата му и каза:
— Объркан е.
— Кой?
— Мислителят. Преди да тръгнем трябваше да му поставя задача за настройване. Той е някъде другаде и прави нещо, което нас въобще не ни интересува.
— Можеш ли да го върнеш? — попитах.
— Разбира се. Няма да отнеме много време да го пренасоча. Как е твоето подобрение?
— Не ме притеснява. Мисля, че вече мога да го контролирам.
— Това е добре.
Чарлз гледаше стената зад мен, сякаш там имаше някой. Прииска ми се да се обърна, но знаех, че сме сами в контролния център.
— Касея, не знам какво ще ми причини това. Всеки път, когато ръководя мислител „Куантум Лоджик“, в мен се наблюдава различна реакция. Определено не е… — той не можеше да намери думите и направи безпомощен жест с ръце.
— Приятно? — подсказах му аз.
— Може би не е много приятно. Прилича на отдаването на порок. На присъединяването към буйна компания от луди гении. Винаги има нещо омайващо и решения на всякакви проблеми.
— На теб това ти харесва — казах тихо.
— Точно така. Това е моя слабост. Аз винаги ги търся и когато конкретните неща изчезнат като призраци, след тях остава едно чувство на пълнота. Мислителите „Куантум Лоджик“ преследват различни истини, които не пасват на човешките ни мозъци. Математически тангенти, които ние не използваме, логика, която ни причинява вреда. Трябва да внимавам, за да не стана непотребен за теб или за останалите, когато се върна.