— Ще ни трябва поне половин час да открием къде се намираме и какво е изминатото разстояние — каза Хергешаймер.
— Добре — отговори Леандър.
Положението ни, вкарано в мислителя, автоматично щеше да промени курса към набелязаната звезда.
В помещението лъхна хлад. Изображенията изчезнаха, ръцете ми станаха безчувствени, а пред очите ми затанцуваха разкривени фигури и образи. Не усещах движението и промяната. За разлика от всичко друго в досегашната човешка история, при откъсването не участваха машини, не се възпламеняваше гориво, не се получаваше топлина или шум след изразходването на енергия. Целият процес беше почти неусетен. Резултатите обаче компенсираха всичко останало.
Отново се появи картина. Ръцете ми бяха студени, а краката горещи, но не се чувствах зле. Всички мигаха и отваряха очи като след кратка дрямка.
Чарлз тихо изпъшка и се извини през зъби.
— След малко съм при вас — каза той.
— Къде сме? — попита Леандър.
Отвън виждах само звезди. Марс беше изчезнал. Около нас цареше мрак, прорязван от гъсто преплетени цветни ивици. Някои от звездите, по-големи от главата на карфица, бяха забулени в мъгла и нямаха ясни очертания. Досега не бях виждала такова красиво и страховито небе. Кръвта нахлуваше в главата ми, гърлото ми беше пресъхнало и се изкашлях в шепите си. За момент ме обзе клаустрофобия. Почувствах се като в стар тунел, хванат в капана на една съвсем малка луна.
В радиус от десет хиляди светлинни години от нас нямаше други човешки същества. Бяхме заобиколени от милиарди километри тънка звездна мъгла и нищо друго, можеше да не разберем къде сме и да се загубим. С усилие разтворих юмруци и поех няколко пъти дълбоко въздух.
Хергешаймер и Камерън бързо и безшумно сглобяваха апаратурата си, за да преработят данните и да определят местоположението ни. Хергешаймер тихо изруга.
— Трябват ни повече данни за общата дисперсия на тази група — каза той на Камерън и посочи петте звезди, обвити в синя мъгла. Тя бързо започна да изчислява на своя компютър, изпреварвайки с отговора компютрите, свързани с оборудването.
— Това е група А 29, EGO 23-7-6956 — отговори след малко.
— Ето я нашата цел — заяви Хергешаймер и направи кръст с пръст върху дисплея, после посочи едно малко, ярко, незамъглено петно, което беше като блестяща точка на черния фон. — Намираме се на шейсет милиарда километра оттам — въодушевено прибави той. — Много добър резултат за първо приближаване. Но звездата не е свободна — охлади ентусиазма ни той. — Ние сме на разстояние петдесет и четири милиарда километра от орбитата на най-отдалечената планета.
После погледна апаратурата си, кимна намръщено и притеснено и продължи:
— Господи, ако след всичко, което направихме, това има значение… В набелязаната система има седем планети. Три от тях са огромни газови гиганти, много млади, от два до пет пъти по-големи от Юпитер. Близо до звездата има четири малки каменни свята, а между тях — свободен космос, с подходящо разположение за орбита и без друга заплаха, освен дифузен астероиден пояс. Но това ще е без значение, ако не направим малка поправка.
Хергешаймер ме погледна, преглътна и кимна, сякаш за да покаже, че има решение.
— Чарлз? — попита Леандър.
— Мислителят сега прави поправките и превода. След пет минути отново ще се местим.
Някъде във вътрешността на Фобос нещо помръдна с дълбока въздишка, която беше чудовищна, защото звучеше съвсем истински. Изолираните стени на станцията започнаха да вибрират. Всички, освен Чарлз, се огледаха неспокойно.
— Това сме го чували и преди, но не толкова силно — обясни Леандър. — Напоследък местихме много луната и се получава различен приливен стрес.
— Ще има и още — каза Камерън.
— Не трябва да имаме проблеми — увери ни Леандър. — Стресът е незначителен, но звукът е впечатляващ.
Камерън се приближи към мен.
— Има една зала за пряк изглед. Миньорите трябва да са я монтирали преди нанасянето на последните поправки върху картата. Изпратих един робот да я почисти и да провери дали се отварят външните щитове. Доктор Хергешаймер ще има нужда от мен чак след като пристигнем, защото сега всичко е автоматизирано. Искам да видя преместването и предпочитам да не съм сама. Те имат ли нужда сега от вас?
Чарлз не обръщаше внимание на нищо около себе си, но аз не исках да се отделям от него.
— Върви — казах й. — Аз ще остана тук.
Камерън ме изгледа притеснено и настойчиво, върна се назад, завъртя се грациозно и тръгна по тунела, който извеждаше на повърхността.