— Млада е — усмихна се Хергешаймер. — Аз вече почти не поглеждам през оптичен телескоп, защото очите ми не виждат и няма смисъл да пробвам.
— Аз нямам нищо против да погледна — обади се Леандър. — След като приключим с преместването, всички ще хвърлим по един поглед.
Все още не можех да приема мисълта за необхватността на космоса около нас, за стотиците хиляди звезди, облаците, газа и праха.
Няма разстояния. Разстояние не съществува, освен като стойност на дескрипторните показатели.
— Добре ли си? — попита ме Леандър и аз поклатих глава.
Бузите ми бяха мокри и към краката ми бавно капеха кръгли блестящи сълзи, притеглени от слабата гравитация на Фобос.
— Тъжна ли си? — попита Чарлз и ме погледна.
Лицето му беше изключително спокойно, даже неестествено отпуснато и незаинтересовано. Осъзнах, че въпросът на Леандър го е изтръгнал от дълбока концентрация.
— Не — отговорих. — Усещам мащабността и се чувствам изгубена в нея. Не знам към какво вече бих изпитвала страхопочитание.
Чарлз се извърна и видях, че погледът му се рее невиждащо.
— Ако направим грешка, всички ще се чувстваме така — заяви той. — Откъсване на съдбата.
Отново тази фраза, която толкова често отричаха. Погледнах Леандър и грубо го смушках с пръст в гърдите.
— Чувала съм това и преди. Вие казахте, че нищо не означава — прошепнах.
— Чарлз каза така — вдигна рамене той. — Когато е с мислителя говори странни неща.
— Знаеш ли какво има предвид?
— Преди години си мислех, че знам — горчиво въздъхна Леандър и поклати глава.
— Е?
— Причинихме откъсване на съдбата, за да премахнем логическите противоречия. А също и за да обясним защо не можем да пътуваме във времето, с изключение на мигновено пътуване в пространството, което влияе на положението ни във времето. Изглеждаше много класическо и наивно, но все пак… Беше много просто.
— Кое беше просто?
— С подобрението трябва да разбираш какви са проблемите.
— Логично е в една причинна вселена пътуването със скорост, надвишаваща тази на фотона, да е трудно.
— От повече от един век никой не взема под внимание причинната вселена — обясни Леандър. — Дискрипторната теория поставя всичко на друга причинна основа, при която причината и следствието са ограничени от законите, които управляват взаимодействието на показателите.
Бях разбрала само, че външните явления и цялата природа са просто зависима променлива, резултат от функциите на дескрипторните показатели. Бях се объркала от математически абстракции и трябваше да проследя всичко отначало.
— Има ли логически противоречия или не?
— Законите за функциите на показателите са единствената логика. Нямаме нужда от откъсване на съдбата.
— То какво беше? — поисках още обяснения.
— Никога не открихме. Не знам защо го споменава.
— Какво беше то? — настоявах аз.
— Подобие на старата хипотеза за многото светове — отговори Леандър. — Смятахме, че ако преместим мигновено някаква маса до точка, непосредствено отвън до нейната информационна сфера, ще пресъздадем масата в някоя друга вселена. Но нямаше доказателства, че други вселени съществуват.
Чарлз заговори:
— Стивън, усещам, че не всичко е наред. Мислителят разглежда прекалено много истини.
— Какво можем да направим, Чарлз? — намръщи се Леандър.
— Изчакайте — каза Чарлз с тънък глас. Той вдигна ръка и аз инстинктивно я сграбчих иззад гърба му. Чарлз въздъхна и болезнено стисна пръстите ми. — По дяволите, пропускаме нещо.
Хергешаймер слушаше, смръщил чело.
— За какво говори той?
— Доведете Галена — нареди Чарлз. — Моля ви, бързайте. Не я оставяйте да гледа.
Хергешаймер тръгна надолу по тунела.
— Мога ли да направя нещо, Чарлз? — попитах, без да пускам ръката му.
— Мислителят е намерил лош път. Не гледайте.
Почувствах рязък тласък в неопределена посока. Със свободната си ръка се хванах за облегалката на стола на Чарлз. Леандър започна да губи очертанията си и се обви в сянка. Имах чувството, че се изгубва зад ъгъла. Помръдваше устни, без да издава звук и аз не можех да го разбера. Зад гърба си чух пронизителен звук, който ме обгърна като облак комари в детска стая, пълна с гладни бебета. Бам, бам, бам. Струваше ми се, че тичам към себе си, без да мърдам, а не бях раздвоена. Разпадащите се форми около Леандър ме накараха да се досетя какво преживявам. Той изглеждаше като обвит от спуканите балони на различни образи и всеки от тях се блъскаше в него и го караше да трепери и да се лашка. Това беше момент на сблъскване на линиите на различни светове. Кабината се изпълни с разпадащите се образи от миналото, които се появяваха без всякакъв смисъл.