Погледнах към дисплея и видях призрачни образи, които нямаха нищо общо с електрониката и оптиката. Те не можеха да бъдат подредени правилно след първоначалното им декодиране. Математиката се проваляше. Основите на физиката бяха безполезни. Не можехме да видим и да преработим информацията, не можехме да си представим отново действителността.
Пронизителният звук достигна връхната си точка. Все още блъскана от миналите ми индивидуалности, усетих посоката, от която идваше звукът и се обърнах натам. В звездообразната зала се бяха появили много ъгли и неправилни странични линии. Разпознах един силует и видях квадратното лице на Хергешаймер с разчленени като на муха очи. После лицето стана това на Галена Камерън и аз успях да си помисля, че Хергешаймер прегръща Камерън, а тя издава пронизителен звук със затворени очи и размахва ръце пред лицето си, сякаш за да привлече нашето внимание.
Хергешаймер започна да говори само с устни: Аз не гледах.
Навън.
Но тя гледаше.
Леандър се премести и не можех да го видя сред раздалечаващите се ъгли. Все още държах ръката на Чарлз. Пръстите му, свити досега в ръката ми, я обгърнаха отвън. Чарлз държеше противоположната на моята ръка. Това нямаше смисъл.
Всичко вреше. Последният удар бе ужасяващ и разтърсващ. Усещах костите и мускулите си така, сякаш бяха изпепелени и после отново изградени.
Във въздуха се носеха капки кръв. Поех дълбоко въздух и се задавих с тях. Нещо беше изгорило кожата ми на дълги, тънки и плитки ивици, които приличаха на направени от бръснач. Дрехите ми също бяха разкъсани, а вътрешността на залата беше нарязана, сякаш в нея бе вилняла остра вършачка. Леандър изпъшка и покри лицето си с ръце. По тях остана кръв. Хергешаймер притискаше Камерън към гърдите си. Тя стоеше, без да мърда или да се съпротивлява. Всичко беше нарязано, навсякъде имаше кръв.
Чарлз пусна ръката ми. Там, където се бяхме допирали един в друг, нямаше нарези. В горната част на ръката ми, освен на местата, където са били неговите пръсти, сякаш котка беше острила ноктите си.
В залата беше непоносимо студено. Дисплеят и електрониката все още не функционираха. После се оправиха и ние видяхме отвън звезди и бляскаво слънце близо до нас. Известно време всички мълчахме.
— Трябва ни медицинска помощ — каза Леандър и погледна ръцете и окървавеното си облекло.
На совалката имаше аптечка и аз отидох да я донеса. Струваше ми се наложително да поема отговорност и да стана медицинска сестра. Мислех си, че в противен случай ще се окажа в положението на Галена, която бе замръзнала като кукла със затворени очи и стиснати от изумление устни.
Когато се върнах, Леандър беше потънал в разговор с Чарлз. Напоих стерилната гъба в медицинско нано. Всички се съблякоха, за да получат от мен помощ. Хергешаймер свали дрехите на Галена, която не се противеше. Почиствахме един на друг раните си и допирът беше успокояващ и лекуващ като в медицинска оргия.
Бързо прокарах гъбата по ръцете и лицето на Чарлз. Той затвори очи, за да се наслади на вниманието ми.
Хергешаймер привърза Галена към обезопасителната мрежа.
Тя бавно се спусна на пода и се закрепи здраво.
— Къде сме? — попита той.
— Където искахме да бъдем — отговори Чарлз.
— Какво, по дяволите, се обърка? — попита Хергешаймер.
— Мислителят ни поведе по лош път — отговори Чарлз. — Не можа да се откъсне от някои натрапчиви истини. Съжалявам. Мисля, че това е обяснението.
— Преминахме през друга вселена ли? — попита Леандър.
— Не смятам така. Има нещо общо с промяна на геометрията и основните линии на света. Фотоните придобиха незначителна маса.
— Това можем ли да го разберем? — полюбопитства Леандър.
— Едва ли — въздъхна Чарлз.
— Има ли в нас поражения? Трайни, имам предвид.
Леандър знаеше какво да попита Чарлз, който беше нашия оракул при връзката с мислителя „Куантум Лоджик“. Аз мълчах и слушах. Галена изглеждаше като заспала. Хергешаймер висеше в единия лъч на звездообразната зала, краката му докосваха пода с тежестта на малък камък, но от мястото, където бях, го виждах само наполовина. Очите му бяха безизразни, в тях почти нямаше живот.
— Фотоните прорязаха материята, но не много дълбоко. Само някои от тях добиха маса, и то частична — каза Чарлз и погледна първо мен, а после Леандър. — Мислителят не разбира. Аз също. Смятам, че сега не трябва да си губим времето с това. То няма да се повтори.