Гневът и безсилието ми нарастваха.
— Няма да изпратя народа си на такова място. Не знам какви са тези глупости за истините, но на този проклет мислител не може да се разчита. Ами ако реши да направи нещо още по-опасно и неразбираемо? Той експеримент ли си правеше с нас?
— Не. Откри нещо, което не беше забелязвал дотогава. Това беше съществен пробив, защото дава отговор на много въпроси.
— Да ни изстреля в алтернативна вселена!
— Няма такава вселена — възрази Чарлз. — Ние сме в нашата собствена, но с променени закони в нея.
— Какво означава това?
Вече дишах на пресекулки и несъзнателно свивах и отпусках юмруци. Скрих ръце зад гърба си и стиснах зъби, докато челюстта ме заболя.
— Мислителят откри нова категория показатели и откъсна един. Тази категория явно кореспондира на всички други показатели от по-голяма скала. Това е целостта. Откъсването на съдбата. Променихме начина, по който вселената възприема и изгражда себе си.
— Това е глупаво — казах.
— И аз все още не разбирам всичко, но не го отричам.
— Какво стана със старата вселена? — продължавах да разпитвам.
— Новата вселена не можеше да съществува, защото в нея нямаше цялост. Законите си противоречаха и създадоха безсмислена действителност. Всичко се върна към предишните закони и ние също се върнахме.
— Цялата вселена ли? — седнах до него и свих колене към тялото си. — Не мога да го възприема и да го осмисля, Чарлз.
— Мисля, че след няколко часа Галена ще се оправи — успокои ме той. — Съзнанието й ще отхвърли видяното и тя ще се върне към предишното си състояние.
— Какво ще стане, ако отново докоснем показателя?
— Няма. Ако се случи, пак ще се създаде неразбираема вселена, която ще се превърне в старата. Засега за нас този проблем е нерешим. Законите в нашата вселена са създадени след многобройни комбинации и провали. Това е еволюцията. Ще трябва да се научим как да създаваме закони, които да си взаимодействат и да имат смисъл. Може да стане и след векове. Все още нямаме никакво понятие как от хаоса се създава нова вселена.
— Можем ли някой ден да го направим?
— Може би.
Начинът, по който ме гледаше и говореше — с нежелание и страх да не ме нарани или разочарова, — ме накара да се чувствам още по-неспокойна, дори и ако това не беше възможно сега. Бях ужасно уплашена от момента, когато си дадох сметка, че не нося отговорност само за личното си съществуване. Мислех си какво ли щеше да стане, ако бяхме загинали, преди законите да се възстановят. Изведнъж Чарлз ми се стори неописуемо екзотичен, не просто човешко същество, а интелектуално чудовище.
— Можем ли вече да се връщаме? — попитах.
— След няколко минути отново ще се свържа. Преводачът трябва да е свършил, а мислителят да се е настроил. Съжалявам за това, Касея.
Погледнах го замислено и кожата ми настръхна.
— Защо винаги трябва да ми се извиняваш, Чарлз?
— Защото не спирам да ти създавам все по-големи проблеми. А искам просто да те улесня, да се грижа…
— За Бога, Чарлз!
Разкопчах се и се опитах да се отскубна от него, но той се протегна, бърз като котка, сграбчи глезена ми и грубо ме дръпна. Ударих се в пода, но Чарлз ме беше предпазил от силен удар с глава в тавана. С нарастващ ужас, от който се срамувах, се откопчих от него. Той премигна неразбиращо и присви очи. После седна на стола и прикрепи оптичните кабели към главата си. Вече имаше опит и не се нуждаеше от помощта ми.
Чарлз ни заведе у дома и постави Фобос в старата му орбита, сякаш нищо не се беше случило. Чрез директна връзка ни дадоха други координати за приземяване в главната станция под платото Кайбаб на петстотин километра източно от основния център.
Чарлз поиска да ни чака медицински екип за Галена Камерън и деактивира техниката за откъсване, за да сме готови да напуснем базата на Фобос.
Помогнах му да откачи кабелите и да пренесе мислителя и преводача до совалката, като все още се срамувах от сцената между нас. Почти не разговаряхме. Докато с Леандър водехме безчувствената Галена, погледът й не се отделяше от мен. Тя леко се стегна, когато я настанявахме на седалката и попита:
— Очите ми промениха ли цвета си?
Аз не си спомнях какъв цвят бяха очите й, но казах, че не са. Тя потрепери и отново попита:
— Доктор Хергешаймер жив ли е?
— Всички сме добре, Галена — отговори Леандър.
Хергешаймер се наведе над седалката й в отделението за пътници и каза:
— Тревожехме се за теб.
— Не мисля, че съм тук от много време — тя все още трепереше. — Знам, че не спях. Намерихте ли нещо?