Разхождах се сама през една равна, песъчлива и необитаема местност на половин километър от станцията. По това време трябваше да спя, но вече беше почти сутрин, а главата ми бучеше от толкова много проблеми. Не исках отново да заспивам по принуда, защото напоследък го правех прекалено често.
Бях облякла защитен костюм под налягане и се бях измъкнала навън през наскоро завършен коридор за поддръжка, по който минаваха само строителни роботи. Стъпвах по твърдата каменна повърхност в единствената зона, където не се виждаха отвратителните лъскави парчета лава и леко подритвах с ботуш оранжевото и кафявото покритие на планетата. Беше студено, около минус осемдесет градуса на ширината на Кайбаб, но костюмът създаваше добра изолация, а аз не давах пукната пара за евентуалната опасност.
Бяхме планирали да преместим цялата планета и да променим живота на всички на Марс, само за да избегнем сблъсък със Земята. Мъчех се да си представя пътуването към новата планета, отдалечена на хиляди светлинни години, която всъщност не съществуваше, и с цялата сложност на подобрението, дълбоко в себе си знаех, че това сигурно е било сън, и при това лош сън.
Присвих очи към западния хоризонт. Скоро щеше да изгрее Фобос, а малко след него и Деймос. Седнах на твърдата повърхност, сведох глава и се загледах в пръстта между краката си.
Касея, Каси, жената, дъщерята и съпругата вече не съществуваха. Корените ми бяха прерязвани толкова много пъти. Не можех просто да заровя ръка в пръстта и да извлека ново съзнание и нова същност за себе си, защото самият Марс не беше наш, не беше мой. Бяхме дошли от много далечни места. Бяхме нашественици, заровени под повърхността. Марс принадлежеше на безжизнения свят.
В душата ми нямаше нито чувства, нито ентусиазъм. Ръцете ми трепереха. Исках да се успокоя, но не можех. Не ми беше студено. После се затресоха краката ми и пръстите им се сгърчиха в ботушите. Системата в костюма попита:
— Добре ли сте?
— Не — успях да кажа.
— Костюмът не осигурява спешна медицинска помощ, но ще изпрати сигнал за тревога, ако високо кажете „да“ или завъртите дясната си ръка свита в юмрук.
— Не.
— Този въпрос ще бъде повторен след две минути, ако симптомите ви не се подобрят.
— Не.
Погледнах нагоре. Върху пясъка и камъните имаше хора без костюми, които любопитно ме наблюдаваха.
Майка ми се приближи и коленичи пред мен. След нея дойдоха Ориана от Земята и брат ми Стан. Той носеше малкия си син. Ориана гледаше безизразно, но аз усетих възмущението й. Ако Фобос беше паднал на Земята, тя щеше да загине. Това беше точното и непосредствено представяне на огромната ми вина.
Имам проблем, мислех си, изпадам в нервна криза.
Майка докосна ръката ми, но аз не усетих нищо. Стан пристъпи напред и пусна сина си. Той стъпи на повърхността. Момчето се учеше да ходи и залиташе от крак на крак. На Марс децата прохождаха по-рано. Чувах гласа на Стан, но не разбирах какво казва. Тонът му беше успокоителен. След като няколко минути гледах призраците на живи и мъртви, станах, изтупах праха от костюма си и бавно се обърнах, за да разгледам Кайбаб.
— Не всичко е свършено — заявих на глас. — Не мога да си позволя този лукс. Трябва да издържа.
Стан кимна, а майка ми направи тъжна и състрадателна физиономия. Държаха се като мимове, които преиграват.
— Майко, толкова се радвам да те видя отново. Изглеждаш добре — казах й. — Иска ми се да можехме да поговорим.
Тя вдигна рамене и се усмихна, без да издаде звук. Стан промърмори нещо, но ушите ми сякаш бяха пълни с пяна.
— Когато всичко свърши, ще отделя няколко седмици и ще посетя мъртвите. Ще полудея, за да бъда малко с вас. Става ли?
Майка ми наклони глава и ме погледна загадъчно.
— Къде е Иля? — попитах.
— Тук — чух гласа му зад мен и се обърнах, усмихната и преливаща от радост.
Лежах на земята. За момент си помислих, че някой ме е съборил, но целенасочено се бях отпуснала и не помнех. Гърлото ужасно ме болеше и се чудех каква е причината. Ръбът на шлема беше мокър около врата и около закопчалките под брадичката. Плакала съм и съм крещяла, помислих си.
Дистанциране от чувствата. Не можех да покажа слабост като скърбя открито. Не можех да позволя на никой, дори на себе си, да разбере колко далече бях стигнала. Така че бях видяла призраци и бях изпаднала в шок, за да позволя на тялото си да се освободи от скръбта. Съзнанието участваше в едно представление, докато, без аз да разбера, изчистваше вредните емоции.
От два часа бях на повърхността. Чувствах се различна. Не по-добре, но различна. Прекосих пустошта и влязох през шлюза, като използвах личния си ключ, който отваряше всички врати на Кайбаб. Шлюзът се затвори зад мен.
Изчистих праха от костюма, взех набързо душ в стаята си и се облякох за сутрешните срещи.
Връщах се на работа. Нямаше по-мъдро същество от мен.
Но моето време изтичаше.