— Само че не знам какво очакваш — довърши той.
Улових го за ръката и казах:
— Ще прекараме един прекрасен ден в обикаляне наоколо и в търсене на вкаменелости. Ще си поговорим още и ще се поопознаем. Това не ти ли стига?
— Като начало не е лошо.
Закусихме и облякохме скафандрите си.
— Нищо тук не е ерозирало благодарение на глетчерите — каза Чарлз и махна с облечената си в ръкавица ръка към полето пред нас. И двамата бяхме с професионални скафандри, седяхме в кабината на трактора и визьорите на шлемовете ни бяха вдигнати. Моторите на трактора леко избръмчаха, докато изкачвахме едно слабо възвишение в иначе почти гладката равнина.
— Направо са пометени на сто километра на изток оттук и на петдесет на запад — продължи той. — Въпреки това обаче един каньон недалеч от това място е оцелял. Ареологическите пластове, през които преминава той, са на близо един-два милиарда години. Докато минем през каньона, ще видим три пласта живот. Най-горният от тях е на около половин милиард години. Глетчерите са дошли почти сто милиона години след неговата смърт. Средният пласт е на два милиарда години. На дъното, в „бръснатите равнини“, са силикатните наноси.
— Стъкленият океан — кимнах. Всеки марсианец получаваше по късче от Стъкления океан в някой момент на детството си.
Чарлз поведе трактора край една покрита с базалт варовикова козирка. Базалтовите фрагменти, остатъци от древни удари на метеори с повърхността, не бяха рядко срещана гледка в този район. Опитах се да си представя метеор, който с гръм и трясък се забива право в средата на плиткия океан и разпилява останките си на километри наоколо, вдигайки облак от пара и кален дъжд… Страхотно бедствие за и без това крехката екология.
— Кара ме да потръпвам — обадих се аз.
— Кое?
— Времето. Възрастта на всичко това. Кара нашия живот да изглежда незначителен и маловажен.
— Ние наистина сме маловажни — отбеляза Чарлз.
Стегнах мускулчетата на лицето си и поклатих глава:
— Не мисля. Празното време не е много…
Започнах отчаяно да търся точната дума. В главата ми се въртяха все прилагателни от рода на „топло“, „живо“, „интересно“, само че всички сякаш издаваха чисто женската ми гледна точка, а ответната реакция на Чарлз изглеждаше напълно мъжка, интелектуална и гледаща с превъзходство на всичко.
— … активно — довърших най-накрая аз. — Няма никакви наблюдатели.
— Дори като се вземе предвид това, ние въпреки всичко сме тук за кратко време и промените, които извършваме върху околната среда, ще изчезнат след няколко хиляди години.
— Пак не съм съгласна — възпротивих се веднага. — Според мен така или иначе ще оставим значителна следа върху всичко. Ние наблюдаваме, планираме нещата напред, организираме…
— Е, поне някои от нас — усмихна се широко Чарлз.
— Не, говоря сериозно. Имаме реална възможност да направим нещо голямо и значително. Цялата флора и фауна на Марс е изчезнала, понеже нито растенията, нито животните са били…
Отново не можех да изкажа с думи онова, което ми се въртеше в мислите.
— Понеже не са били организирани? — предложи Чарлз.
— Точно така.
— Чакай само да видиш.
Потреперих.
— Хич не ми се иска да бъда убеждавана в тленността си.
— Остави земята да говори — предложи Чарлз.
Никога не се бях чувствала комфортно при вида на големите идеи. И астрофизиката, и ареологията — всички изглеждаха дребнави и незначителни в сравнение с ярката краткост на човешката история. По време на следването си се бях съсредоточила върху сложностите на политиката и културата — двата големи начина за взаимна връзка между хората. А Чарлз, както изглеждаше, предпочиташе огромните открити територии без следа от човешко присъствие.
— Всички интерпретираме това, което виждаме, за да удовлетворява нашата лична гледна точка — изрекох помпозно аз.
За един миг изражението му (извитите надолу ъгълчета на устата му, присвитите очи и лекото поклащане на главата) ме накараха да съжалявам за думите си. Ако приемем, че в момента си играех с него като с риба, закачена на кукичка, то явно точно в този миг бях дръпнала прекалено рязко кордата. Внезапно се почувствах ужасно несигурна. Докоснах го с облечената си в ръкавица ръка по дебелия ръкав на скафандъра, но и този мой жест не изглеждаше подходящ.
— Въпреки всичко ми се иска да отидем и да проверим.
Чарлз отпусна лоста за управление. Двигателят на трактора заглъхна и машината спря. Той се извърна в креслото си към мен.
— Дразня ли те? — попита ме.