Чарлз видимо се наслаждаваше на тишината наоколо.
Върху лицето му бе изплувало изражение на отпуснато съсредоточаване.
— В капсулата има необходимата екипировка. Ще се поровим около час и след това ще се върнем в трактора. — Той се поколеба за секунда, очевидно обмисляйки нещо. — След това ще се върнем у дома — продължи най-накрая. — Тоест, искам да кажа, обратно в станцията.
Проверихме най-старателно екипировката си, заредихме догоре балоните си с кислород от резервния запас въздух на трактора, смъкнахме налягането в кабината до възможния минимум и излязохме през въздушния шлюз. Около нас се разлетяха безброй миниатюрни ледени кристалчета, които изпопадаха по повърхността на каньона като тежки камъни.
— Спомням си това — каза Чарлз по интеркома. — Въобще не се е променило. Е, шарките по пясъка са се изменили, разбира се, освен това има някое и друго ново хълмче… Но като цяло всичко наистина ми изглежда познато. На около стотина метра оттук се намира любимото ми вкаменено корито. Навремето баща ми ми го показа.
Той ми връчи моята част от нещата, които трябваше да носим, подаде ми облечената си в ръкавица ръка и двамата бавно се заотдалечавахме от трактора. Видях два наносни пласта, които ярко се открояваха в неуспяла да се изрони част от стената на каньона: един метър, обагрен в кафяво и сиво над няколко метра бледожълтеникав варовик, а под всичко това — около половин метър сиво-бяло.
В момента се разхождахме по покритите почти изцяло с пясък „бръснати равнини“. Това бяха най-старите варовикови наноси; под тях се намираше единствено дъното на Стъкления океан. Поех си рязко въздух, като сама се учудих колко дълбоко ме засегна това откритие. Старият Марс, назад във времето, когато планетата е гъмжала от живот… Жива само за някакви си мижави милиард и половина години.
По въпроса къде първо е възникнал животът все още се водеха разгорещени спорове. Марсианците отстояваха своята гледна точка, а земяните нито за миг не се съгласяваха с тях. Само че Земята винаги е била по-буйният и по-богат на енергия свят, който се намираше по-близо до Слънцето и съответно беше бомбардиран с по-големи количества разрушителна радиация… Марс, който бе значително по-далеч от първородната звезда, изстиваше с много по-бързи темпове и затова бе кондензирал облаците си от влага и ги бе превърнал в океани около четвърт милиард години по-рано от Земята.
Също както и повечето жители на Марс, свято вярвах, че животът в цялата Слънчева система за пръв път се е появил именно на нашата планета. Краката ми в момента крачеха по тънкия пет или шест сантиметра слой пясък, който единствен ме отделяше от това своеобразно гробище на първите живи същества…
— Тук — посочи Чарлз. Застанахме в мастиленосинята сянка на някакво доста несигурно изглеждащо възвишение. Погледнах нагоре. Не бях особено въодушевена от перспективата нещо да ни се стовари върху главите. Чарлз забеляза изражението ми, докато се навеждаше и вадеше от набедрения си джоб ареологическото си чукче.
— Не се тревожи — успокои ме той. — Бил съм тук още като дете и нищо не ми се е случило, както сама виждаш. Би ли запалила фенерчето?
Той успя след дълги усилия да изкърти едно късче плътен изронен варовик, с тегло около двайсет или трийсет килограма. Помогнах му да го извадим на повърхността и да го оставим встрани. Чарлз ми подаде чукчето.
— Твой ред е — заяви той. — Ето тук, под този слой. Около един сантиметър по-надолу.
Заразмахвах чукчето — отначало по-плахо, след това по-смело и по-смело, докато накрая пластът не се пропука. Успях да изхвърля по-дребните парченца и освободих място, колкото да си пъхна и двете ръце. Чарлз ми държеше фенерчето.
Вгледах се в каменния пласт, който ме въвеждаше във време на два милиарда марсиански години от настоящия момент, и видях съкровищницата на миналото, сплескана толкова силно, че бе заприличала на слой боя върху картина, леко фосфоресцираща на фона на тъмните наноси на древните силикатни океани.
Кръгли, кубически, пирамидални, удължени… Имаше почти всички форми, които човек би могъл да си представи, обградени от великолепни, замъгляващи крайчетата им филтри, дълги стъбла, изтъняващи към горната си част, гротескно изкривени корени… Древните обитатели на Стъкления океан изплуваха пред очите ми като илюстрации в някаква стара книга. С всяко помръдване на фенерчето бликваха блестящи във всички цветове на дъгата отблясъци. Представих си как се носят из плътните океански води, как преследват и изяждат по-малките си братовчеди.