— Земни години.
— Точно така — ухили се той.
Погледнах към концентричните вълнички по пясъка, като си представях повеите на ветровете, преминаващи през процепа в покрива. Побутнах с ботуша си праха и пясъка, напластени по пода. Чарлз ме бе довел на място, което много малко хора бяха виждали. Чувствах се поласкана от привилегията.
— Направо не е за вярване — поклатих глава.
— Кое? — попита Чарлз, очевидно доста доволен от реакцията ми.
Свих рамене. Просто не намирах думи, за да му обясня.
— Предполагам, че след време ще доведем тук „ЛитВид“, за да заснеме всичко това, а евентуално бихме могли да го отворим и за туристи — каза той. — Баща ми искаше да го запази само за „семейно ползване“ от няколко десетилетия насам, но не мисля, че някой от лелите и чичовците ми, нито пък който и да било от мениджърите на ОМ „Клайн“ би се съгласил. Подозирам, че през всички тези години това място е пазено в тайна заради баща ми, но всички смятаме, че вече измина достатъчно време, пък има и споразумение да се обявява местонахождението на откритите съкровища, с което все пак би трябвало да се съобразим.
— Защо баща ти не е искал да се разчува за това място?
— Искаше му се всяко едно дете от ОМ „Клайн“ да бъде водено тук при навършване на определена възраст. Нещо като открити уроци. За да могат да придобият представа за дълбочината на времето.
Чарлз се приближи до мястото, където падаше слънчевият лъч, и застана там. Ръцете му бяха скръстени, а скафандърът и шлемът му блестяха в ослепително бяло, което рязко контрастираше с мътните зеленикавосини сенки зад силуета му. Изглеждаше арогантен и безкрайно радостен, завърнал се у дома след десетки години.
Въпросното усещане за дълбочината на времето, което бащата на Чарлз е искал да запази за внуците и правнуците си, ме хвърли в силен и разтърсващ шок, различен от всичко, което бях изпитвала някога. Очите ми постепенно се приспособиха към ярката светлина. По подобните на стъкло стени на заровената в земята кухина се виждаха деликатни линийки. Спомних си за онзи древен пейзаж, изрисуван върху стената на болничната стая, в която лежеше Шон. Природните марсиански катедрали. Всички те днес бяха разрушени и изравнени със земята… с изключение на тази тук.
Опитах се да си представя златистото спокойствие на една планета, където невъобразимо огромните и подобни на сапунени мехури структури оцеляваха и оставаха непокътнати в продължение на стотици милиони години…
— Показвал ли си това място на някой друг? — попитах аз.
— Не — отвърна Чарлз.
— Искаш да кажеш, че аз съм първата?
— Да, ти си първият човек, който вижда това.
— И защо?
— Защото си мислех, че гледката страшно ще ти хареса.
— Чарлз, нямам дори половината от онзи опит, който ми е необходим, за да оценя това, което виждам в момента.
— Според мен е точно обратното.
— Трябва да има стотици други…
— Ти ме помоли да ти покажа моя Марс — прекъсна ме Чарлз. — Това е нещо, за което никой друг, освен теб, не ме е молил.
Успях единствено да поклатя глава. Не бях подготвена да осъзная жест с подобна големина, нито дори да го схвана напълно. Но въпреки това Чарлз ми бе подарил най-красивото от своите съкровища и според мен нямаше абсолютно никакъв смисъл да се съпротивлявам.
— Благодаря ти — промълвих аз. — Направо нямам думи.
— Обичам те — каза той, като извърна шлема си. Лицето му се скри в сянката. Всичко, което виждах от него, бяха само очите му, които блестяха в полумрака.
— Не можеш — отвърнах, клатейки глава.
— Погледни това — настоя той и вдигна ръка като свещеник под купола на катедрала. Гласът му видимо потрепери. — Работя, осланяйки се единствено на инстинктите си. Нямаме време, за да вземаме важни решения. Ние сме като светулките: кратко припламване и след това — мрак. Казах, че те обичам. И наистина го мисля.
— Дори не ми даде време да осъзная какво всъщност чувствам и да реша! — извиках насреща му.
Двамата за известно време потънахме в мълчание.
— Права си — наруши най-сетне тишината Чарлз.
Поех си дълбоко въздух, сякаш всмуквах обратно емоционалния си порив и стиснах здраво ръце, за да не треперят.
— Чарлз, изобщо не съм очаквала подобно нещо. Трябва просто да ми оставиш малко време, за да се поопомня.
— Съжалявам — извини ми се той. Шлемът му едва ли не докосваше земята. — А сега май ще се наложи да си вървим.
Никак не ми се искаше да се връщам. През целия си останал живот щях да запомня това: нещо от рода на романтичен миг и на сцена, за която дълго време бях мечтала, въпреки че бе разтеглена до такива огромни степени, каквито дори не бих могла да си представя; нещо от рода на мигновено профучаване, някакви безстрастни обяснения, за които си мечтаех още от мига, в който подобна идея бе проблеснала в съзнанието ми.