С две думи казано, Чарлз ми даваше всичко, което имаше.
На обратния път към трактора, само десет минути преди да превключим скафандрите си на резерви, Чарлз коленичи, отчупи парченце от дъното на Стъкления океан и ми го подаде.
— Заповядай — каза той. — Знам, че вероятно вече имаш такова. Само че това е лично от мен.
„Типично за Чарлз — помислих си аз, — да ми подарява каменни цветя…“ Плъзнах малкото каменно късче в набедрения си джоб. Двамата стигнахме до трактора, изравнихме наляганията и си помогнахме един на друг да изсмучем с маркуча праха от скафандрите си.
Чарлз седна в креслото на водача и улови кормилния лост с мрачно изражение на лицето. Завихме и се изкачихме обратно на равнината в почти болезнено мълчание.
Вече бях взела решение. Чарлз беше страстен и всеотдаен човек. На него не му беше все едно как стояха нещата. Бяхме преминали заедно през много неща и той се бе показал като храбра, надеждна и чувствителна личност. Явно изпитваше доста силни чувства към мен.
Щях да бъда най-голямата глупачка на света, ако не му отвърнех със същото. Вече бях успяла да се убедя, че угризенията ми преди са се дължали на страхливост и липса на опит. Погледнах го в очите (той обаче избягваше да срещне погледа ми, а лицето му бе пламнало) и казах:
— Благодаря ти, Чарлз. Оценявам това, което направи.
Той кимна разсеяно, опитвайки се да заобиколи поредното каменно поле.
— В едно специално място на сърцето си и аз те обичам, Чарлз. Наистина те обичам.
Напрегнатостта в изражението му изчезна. Чак сега разбрах колко изплашен е бил преди. Засмях се, пресегнах се и го прегърнах.
— Толкова сме… странни и двамата — казах аз.
Той се засмя. Забелязах, че в очите му имаше сълзи. Бях впечатлена от способността си да доставям удоволствие на мъжете.
Същата вечер (температурата извън станцията падна до минус осемдесет градуса по Целзий, а стените на тунелите скърцаха и стенеха доста страховито), двамата с Чарлз преместихме двете легла в спалнята на шефа, събрахме ги едно до друго, целунахме се, съблякохме се и се любихме.
И до ден-днешен не знам дали бях първата жена в живота му. Тогава това нямаше никакво значение за мен, а сега — още по-малко. Не изглеждаше като човек без никакъв опит, демонстрираше способности да схваща доста бързо и ме задоволи по всички възможни начини. Абсолютно съм сигурна, че чувството, което изпитах тогава, беше любов. Просто нямаше какво друго да бъде — бе превъзходно, бе взаимно… и ми достави страхотно удоволствие.
Бях невероятно доволна от възбудата му. След като свършихме, започнахме да си говорим с такава лекота и прямота, каквато преди беше почти невъзможна.
— И какво смяташ да правиш оттук нататък? — попитах го аз, сгушила се на рамото му. Чувствах се ужасно сигурна.
— Когато порасна ли?
— Аха.
Той поклати глава. Веждите му се свъсиха и почти се сляха в едно. Имаше дебели, изразителни вежди и доста дълги ресници.
— Искам да разбера…
— Да разбереш какво?
— Всичко.
— Според теб възможно ли е това?
— Мдаааа…
— И какво по-точно искаш да разбереш? На какъв принцип действа всичко ли имаш предвид?
— И това също — съгласи се той. Отначало си мислех, че се майтапи, но когато вдигнах очи към лицето му, видях, че е абсолютно сериозен. — Ами ти? — попита ме, като примигваше. Усетих, че трепери съвсем леко.
Намръщих се.
— О, Господи, та аз се опитвам да разбера това от години насам! Интересувам се от мениджмънт… тоест, от политика, май така би трябвало да е земната дума. Марс наистина е доста бедничък в това отношение.
— Хм. Президент на Марс — произнесе тържествено Чарлз. — Не звучи никак зле. Обещавам ти, че ще гласувам за теб.
Плеснах го лекичко по ръката.
— Централист такъв! — скарах му се на шега.
Докато се опитвах да заспя, си мислех, че точно тази част от живота ми има съвсем определено направление. За пръв път, откакто бях станала възрастна, не спях сама и не усещах онази горчива юношеска самота, а някакво чувство, че принадлежа някому и в мен се надигаше лекотата на удовлетвореното от близък приятел желание.
И така, вече имах любовник. Въпреки това не можех да разбера защо се чувствах толкова смутена и колебаеща се…