Подсмръкнах неуверено.
— Не те разбирам — казах, като естествено имах предвид „Не съм съгласна с теб“.
— Позволяваш ли ми да изградя една хипотетична ситуация?
— Давай.
— Ще създам модел на евентуалния конфликт между Земята и Марс, при това без да използвам сложна математика.
— Имам усещането, че си моделирала това и преди, но на по-високо ниво…
— Да, така е — кимна Алис.
Засмях се.
— Тогава значи аз просто „не вървя“.
— Нямах намерение да те обиждам.
— Не, не е там въпросът — отвърнах аз. — Просто се чудех защо ли си играя да споря с теб.
— Понеже никога не се задоволяваш с условията в настоящия момент.
— Моля???
— Никога не спирай да се развиваш към по-добро. От моя гледна точка ти си идеалният партньор за дискусии. Просто никога не ме изключваш. А останалите го правят, и то доста често.
— Битрас изключва ли те?
— О, не, никога, въпреки че понякога направо го вбесявам.
— Тогава да продължим — казах, като си мислех: „Щом Битрас може да понесе това, значи мога и аз“.
Алис описа с думи и с графични проекции светкавичното приближаване на Земята до границата от деветдесет процента съгласие при провеждането на плебисцитите — с други думи, интеграцията на най-индивидуалните ценности. Революцията на данните даваше на личността равноправен достъп до всички видове информация. Хората биваха преопределяни като единици в състава на един по-голям мислещ организъм. Всички индивидуалности се интегрираха (понеже едновременно постигаха съгласие по общите ключови проблеми), само че оставаха и автономни, тъй като приемаха различията в светогледа и мнението на другите.
Искаше ми се да попитам: „Какви различия? Всички винаги се съгласяват!“, само че безспорно Алис притежаваше по-съвършени, математически дефиниции, за които тези думи имаха само приблизителни стойности. Свободата да не се съгласяваш с другия и да изразяваш собствено мнение винаги щеше да бъде защитавана въз основа на твърдението, че дори най-интегрираното и информирано общество може да греши. Въпреки това обаче рационалните хора по принцип избираха най-преките пътища за разрешаване на проблемите. Марсианският ми светоглед проплака от несъгласие.
— Това ми звучи като политическа тирания над кошер с пчели — заключих аз.
— Може и да си права, но помни, че в момента изграждаме една култура, основаваща се на данните. А за нея са характерни различието и автономията, но в рамките на политическото единство.
— Само че по-малките правителства реагират по-ефективно на проблемите на хората. Ако всички са еднакви, а ти изпитваш нужда да се противопоставиш на статуквото, но няма как да избягаш и да отидеш да живееш при различни правителствени условия… дали това наистина е свобода?
— В световната земна култура революцията на данните позволява дори и на по-големите правителства да реагират адекватно на желанията на отделните личности. Не забравяй, че комуникацията между ключовите фигури на обществото е почти непрекъсната и мигновена.
Възразих, че това ми звучи прекалено оптимистично.
— Независимо от всичко плебисцитите са светкавични. Революцията на данните насърчава личността да бъде информирана и да бъде в състояние да дискутира върху различните проблеми на обществото. Подтикван от собствените си подобрения (които скоро ще бъдат почти толкова мощни, колкото и мислителите) и от връзките си с дори още по-силни мислители, всяка една ключова фигура в човешкото общество действа като невероятно образован професор, когато въпросът опира до оценяване и Определяне на световната политика. Данните свързват хората в успоредни линии, така да се каже. При това е възможно човешките групи и мислителите да бъдат толкова добре интегрирани, че да станат неотличими едни от други. А на този етап това надхвърля възможностите ми за моделиране — завърши Алис.
— Групово мислене — казах иронично. — Честно казано, никак не ми се иска да съм там, когато всичко това се случи.
— Ще бъде доста интригуващо — възрази Алис. — А и човек винаги ще има възможност да симулира изолираност като личност.
— Само че тогава хората пък ще бъдат самотни — продължих дай опонирам аз. Внезапно гласът ми изневери. Изпитвах някакво перверзно желание да бъда част от някаква по-мащабна истина, от някакъв по-мащабен и обединен проект. Марсианското ми възпитание и марсианският ми начин на мислене, моята персоналност и младост ме държаха в изолация. Чувствах постоянна (е, не чак толкова силна) емоционална болка, а усещането за принадлежност почти се беше загубило в мен. С цялото си сърце желаех да принадлежа на някаква по-справедлива и висша кауза и да съм заобиколена от хора (приятели), които да ме разбират. Исках да не бъда самотна. С няколко тромави изречения, като постоянно се запъвах, успях някак си да обясня това на Алис, сякаш тя ми беше изповедник, а не екзаминатор.