Над улицата проблясваха светлинки, защото роботите се носеха по въздуха като феите от детските ми видеосънища или, още по-приказно, като огромни светулки. Те летяха през града в тесни канали под или над земята. Такситата се движеха по лъскавите като стъкло рамкови пътища, пресовани в асфалта, бетона и нанокамъка, покриващи улиците.
Това, което най-много ме очарова в Ню Йорк, беше, че там всичко вървеше гладко.
Повечето от жителите се бяха подложили на медицинска терапия и на тялото, и на ума. Като цяло хората бяха здрави, но по улиците все още патрулираха роботи-медици и търсеха малкото необработени, които дори и сега от небрежност или от извратено чувство за самоунищожение можеха да се разболеят. На практика човешките болести бяха премахнати, а на тяхно място съществуваше заразата за учене, срещу която бях пожелала да ме имунизират. Нюйоркчани, като повечето хора на Земята, живееха в една каша от данни, която имаше свой собствен живот.
Език, история и културни характеристики изпълваха въздуха. Вирусите и бактериите прииждаха от търговските вентилатори на възлови места, но можеха да бъдат прихванати и от инфекциозните кабини, където се съдържаше всичко, което незапознатият с Ню Йорк би искал да знае. Имунизацията предпазваше посетителите, непривикнали към тази каша, от нездравословните ефекти.
Слънцето се скри зад един правоъгълен хълм в Ню Джърси и светнаха лампи, които разпръснаха златните си лъчи през кроткия дъждец.
На стените изникваха рекламни образи, но всички тези натрапчиви емблеми не значеха нищо за мен. Рекламният маркетинг се бе превърнал в съвършена наука. На потребителите се плащаше да носят предаватели, които отразяваха техните интереси върху рекламните табла. Таблата им показваха само нещата, които те биха искали да купят — продукти, „ЛитВид“, нови симулации, програми за събитията на живо. Да бъдеш потребител се беше превърнало в традиционен и печеливш вариант на трудова заетост. Някои бяха направили кариера, като се бяха оставили да бъдат използвани за реклами и сменяха личните си идентификации, когато отидеха в друга част на града, където от отпуснатия кредит получаваха допълнителен приход от реклами.
Нямах предавател и виждах само проекциите на емблеми и сложни символи, които преминаваха или кръжаха над главата ми като насекоми.
Според това, което бях научила в часовете по държавно управление, до края на двайсет и първи век земните икономически системи станали толкова сложни, че само мислители можели да ги моделират. Но мислителите също се усъвършенствали, а с тях се усъвършенствали и икономическите модели, докато се стигнало до крехък и лесно нарушим баланс. Не е чудно тогава защо народопсихологията би могла да играе решаваща роля за икономическата стабилност.
— Касея! — извика Ориана, която стоеше върху една ниска стена и надничаше над главите на хората.
Прегърнахме се накрая на алеята за пешеходци.
— Чудесно е, че пак се виждаме. Как мина пътуването?
Засмях се и поклатих глава, замаяна от всичко, което бях видяла.
— Чувствам се като…
— Риба на сухо? — подсказа ми Ориана с усмивка.
— По-скоро като давеща се птичка.
— Калкута би те убила — засмя се отново тя.
— Хайде да не ходим там.
— Отиваме на едно тихо местенце на Източна 64-а улица, което е собственост на майка ми и е разположено в исторически квартал. Някои мои приятели искат да се запознаят с теб.
— Имам само два дни.
— Простота! Толкова е вълнуващо. Ти дори влезе в „ЛитВид“, знаеш ли?
— О, Боже, да!
Взехме автотакси и тя проектира новините от компютъра си. Беше се закачила за „Уърлдуайд Нет“ и започна да сканира всички материали за нашето посещение. В автотаксито се появиха лицата ни, които приличаха на главите на кукли. Заради непривикналото ми зрение сбитите текстове и образи се появяваха и изчезваха в забавен кадър.
Схващах около две трети от написаното. ВИЗА и ВАЮП се бяха свързали с „Еврокон“, за да предложат един широк подход към така наречения марсиански въпрос — нежеланието или невъзможността на Марс да се присъедини към Наплива.
— Притискат ви — весело отбеляза Ориана.
Аз бях ужасена.
В страничните прозорци беше изписана подробна информация за личния ни живот. Бяхме окачествени като най-добрите дипломати, с които разполагаше Марс. Последното звучеше едва ли не иронично.
— Ти вече си известна, скъпа — каза Ориана. — Също като в „Малка къща в прерията“. Хората обичат тези неща.
Това, което се говореше за мен, ме интересуваше много по-малко, отколкото развитието на случая. ВИЗА, оглавил другите съюзи, щеше да започне преговори с Марс, когато приключеха така наречените „любезни разговори“ (по определението на правителството на САЩ) с членовете на наблюдаващия комитет на Конгреса.