Ленъкс стана и последва свещеника през многолюдните помещения, докато двамата излязоха на улицата.
— Мислех, че това е домът ти — каза Ленъкс.
— Сгрешил си.
— Това място за свещенодействие ли е?
— Може би утре аз ще узная от теб какво е.
Тръгнаха мълчаливо по криволичещата улица, след това свиха в една пресечка. Спряха пред някаква сграда, която не изглеждаше по-величествена от която и да е Друга.
— Стигнахме — обяви Чоманчи. — Ела, Дромеши.
Светулката влезе в сградата и Ленъкс го последва. Минаха през една гола стая, после през приятно ухаеща кухня. Там готвеха две женски Светулки, които не им обърнаха никакво внимание. След това стигнаха до анфилада от три стаи с дюшеци на пода. Чоманчи го преведе през тях и влязоха в кръгла стаичка с две прозорчета.
— Ще спиш тук — посочи свещеникът. Ленъкс се огледа, без да каже нито дума.
— Да смятам ли, че не ти харесва?
— Всяка стая е добра. Но ако поискам да изляза през нощта, трябва да мина през другите стаи. Не искам да нарушавам съня ти.
— Защо ще излизаш?
— Ученето не спира по залез слънце.
— Всяка нощ ти ще ходиш до пирамидата — досети се Чоманчи, — И тъй като и аз ще съм там, излизането ти няма да ме събуди.
— Ще ми бъде ли позволено да ходя там? — запита Ленъкс.
— Ти си жанди — отговори свещеникът, подминавайки въпроса.
— Няма да знам какво да направя, когато стигна там.
— Какво щеше да правиш онзи път, когато отиде до пирамидата?
— Щях да се смеся с останалите и да правя това, което правят и те, докато разбера какво става.
— Разумен подход.
— Само това ли ще ми кажеш? — запита Ленъкс.
— Ако полагаш искрени усилия, но все още срещаш затруднения, аз ще те ръководя — увери го Чоманчи.
— Имам чувството, че колкото и опит да добия със собствени усилия, има едно нещо, което ти ще трябва да ми обясниш.
— Какво е то?
— Защо онези двама жанди скочиха и се убиха?
— Може би ще трябва да ти го кажа. Но ако успееш да го разбереш без моя помощ, наистина ще станеш жанди и духом, както си телом.
Ленъкс си обеща, че някой ден ще застане на върха на пирамидата, знаейки отговора на този въпрос.
16.
Ленъкс стоеше на върха на масивната пирамида и гледаше пустинята с изкуствените си очи.
Наблюдаваше обедното небе, облаците, пълзящите пясъци, Браканан, който се намираше на около три мили. След това затвори очи и раздвижи зачатъчните си крила.
Нищо не се случи.
„Какво виждаха те? Нима мислеха, че могат да летят? Разбираха ли, че скачат към смъртта си? А ако в началото не са го разбирали, дали са го разбрали по средата на летежа си? Съжалявали ли са в този миг, или пък са желаели именно смъртта?“
Отвори очи и погледна надолу към земята. Не му се зави свят, не се уплаши, че ще загуби равновесие.
„Какво кара човек или жанди да скочи доброволно от тази височина? Дали са получавали такова вътрешно откровение или екзалтация, та да сметнат, че то не може да се сравни с нищо, което ще преживеят в бъдеще? Дали са разбирали, че теокрацията прави живота им безсмислен, и са скачали, защото нямат възможност да променят съдбата си?“
Цяла седмица той ходеше при пирамидата, всяка нощ. Молитвите все още бяха неразбираеми за него, но вече схващаше външната страна на церемонията и не му беше трудно да стане един от хилядите, присъстващи на нощния ритуал. Не мина нощ, без двама или трима жанди да се изкачат до самия връх на пирамидата, да застанат там, където стоеше сега, и да се хвърлят в празното. Не се принасяха в жертва. Никой не ги караше да го правят. Нито пък бяха дрогирани. Бяха възрастни с ясно съзнание. Не изглеждаха особено обзети от религиозен унес, имаха толкова основания да умрат в онзи момент, колкото и седмица или месец преди това. И все пак скачаха.
Ленъкс погледна надолу и видя една самотна фигура да идва към пирамидата, водейки кадеко. Човешкото му зрение никога нямаше да може да го разпознае, но новите му очи ясно различиха Борлешан, с когото не се бе виждал от първия си ден в Браканан. Той извика за поздрав и замаха с ръце, докато Светулката накрая погледна нагоре. После заслиза по стъпалата отзад на пирамидата.
— Казаха ми, че мога да те намеря тук — рече Борлешан, когато Ленъкс най-накрая стъпи на земята и се приближи до него. — Дойдох да се сбогуваме.
— Връщаш се в пустинята с твоите рейбони ли?
— Нищо не ме задържа в града. Тук се… притеснявам.
— Как е коляното ти?
— Болката вече я няма.
— Радвам се да го чуя. Желая ти всичко най-добро.
— И аз искам да ти пожелая същото — отвърна Борлешан, — но Богоизбраният няма нужда от пожеланията на един рейбони.