19.
Ленъкс вървеше по коридора на болницата към малката импровизирана канцелария, без да забелязва почтителните, понякога пълни с ужас погледи. Ниска набита жена стана от бюрото си и тръгна към него, а вратата се затвори зад гърба му.
— Добър ден, господин Ленъкс — каза Нора Уолъс. — Радвам се да ви видя отново.
— Защо изобщо ви е потрябвало да ме виждате? — запита той. — Вашият департамент ме разпитва цели четири дни, когато се върнах.
— Знам. Бих искала да прибавя и моите поздравления към техните. Вие направихте нещо изключително. Получихме концесията за диамантите, без да въвличаме военните. Вие дори успяхте за по-малко от два месеца! Забележително! — И посочи стола, специално конструиран за тялото му на Светулка. — Моля, седнете!
Ленъкс седна и изчака тя да направи същото.
— Жаден ли сте? — попита Нора.
— В това тяло? — изсмя се той сухо.
— Съжалявам, че операцията ви се отлага толкова дълго, но доктор Нгони беше на почивка, а аз не бих поверила тази работа на никого другиго. Сигурно много искате да се върнете в човешко тяло.
— Много — отговори той с равен тон.
— Наистина, можехте да ни се обадите поне преди месец, вместо да чакате ние да ви потърсим.
Ленъкс се взря в дългите си нечовешки пръсти.
— Бях зает.
— Как върви книгата ви?
Той сви рамене в неопределен жест.
— Бих прочела някоя и друга страница, ако е възможно.
— Все още проучвам.
— Нима проучвате собствените си непосредствени впечатления от живота си като Светулка? — запита тя с невярващ израз на лицето.
— Аз не ви казвам как да си вършите вашата работа — изтърси раздразнено Ленъкс. — И вие не ме учете как да си върша моята.
— Не съм искала да ви засегна, господин Ленъкс. — Настъпи дълга неловка пауза. — Имате ли някакви въпроси за операцията?
— Никакви.
— Мислех, че връщането в човешки облик повече ще ви вълнува.
— Предполагам, че това си има предимства — рече Ленъкс.
— И неудобства?
— Да, и неудобства.
— Може би ще ми ги изброите?
— Че за какво?
— Имам си причини.
Ленъкс сви рамене.
— Предчувствам, че никога повече няма да съм годен за човек. Не че преди операцията съм бил кой знае колко годен.
— Защо смятате така?
— Изпитах толкова много неща, които никой от Хората не е изпитвал — отвърна той. — Видях неща, които те не са виждали, правих неща, които те не са правили, които не могат да направят с човешките си тела. Живях като чуждопланетец. Стоях на върха на пирамидата, от която всеки ден Светулки доброволно скачат към смъртта си. Ядох хляб — или еквивалента му — с шайка чуждопланетни разбойници и с върховен свещеник на религия, която никой от Хората никога няма да схване, и те ме приеха като Светулка. Как след това мога да се пригодя?
— Със сигурност ще можете. Искам да кажа, не е ли като да се върнеш от почивка — или във вашия случай от авантюра, — каквато повечето Хора никога няма да преживеят?
Той поклати глава.
— Не. Когато отиваш на почивка или се впускаш в някаква авантюра, винаги има шанс някой друг да преживее същото в бъдеще. Или да срещнеш някого, който да е бил по същите места, да е правил същите или подобни неща. Но никой от Хората никога няма да се превърне в Светулка. Те никога няма да узнаят какво е да вървиш, да дишаш и да се храниш в тялото на Светулка.
— А вие как реагирахте? — запита Нора. — Хареса ли ви?
Той се замисли.
— Според мен „хареса“ не е точната дума. В последния си ден там аз научих, че винаги ще бъда несъвършен и като човек, и като Светулка. Не ми беше мястото там, както не е и тук. — И пак сви рамене. — Предполагам, на някои хора им е съдено да не са си на мястото, където и да са.
— Сега какво смятате да правите?
— Не знам.
— Ще изследвате ли други светове?
— Не, не мисля.
— Чуждопланетните светове вече не ви ли привличат?
— Да. — След миг: — Не. — След още миг: — Сега, когато изследвах един от тях в тялото на туземец, разбирам колко неадекватни са опитите да научим нещо за тях и за Медина.
Тя го изгледа продължително.
— Предпочитате ли да останете в това тяло?
— Не. Ще ми липсват някои от възможностите му, но то принадлежи на Медина. Тук, в този свят на Хората, присъствието му е още по-неуместно, отколкото моето.
Нора Уолъс продължаваше да мълчи и Ленъкс внезапно осъзна, че тя се навежда напред към него и му се усмихва.
— Какво смешно има? — сепна се той.
— Смаяна съм как реагирате — точно като в психопрофила.
— Май не ви разбирам.
— Помните ли безкрайните тестове, които минахте преди операцията? Те не само ни увериха, че ще се адаптирате като Светулка, но и предсказаха поведението ви след завръщането от мисията.