— Не съм виновен аз — избърбори Бар.
Даг изви устни.
— Този път, Бар, ти вярвам.
Помогна им да се качат и върза внимателно лодката.
— Ще ни издадеш ли? — попита уплашено Уит.
— На кого? Овцете не бяха мои. — И добави: — Нито пък ваши.
Бар си отдъхна облекчено, а Даг поведе Фаун да си легне.
Едва се сдържа, докато зарови глава във възглавницата. Тогава се разсмя, а Фаун го сръчка.
— Престани!
Мина доста време, докато най-сетне престане.
„Завръщане“ отплава на зазоряване. Махмурлиите от „Бързата костенурка“ вече претърсваха гората, за да открият избягалите овце.
Гребците натискаха греблата колкото да насочват лодката по течението. Фаун направи силен чай и някъде по обед екипажът живна.
Отдясно се вля кафява река и течението ги понесе с нови сили.
— Това още не е Грей, нали? — обърна се Фаун към Бери, когато погледна през прозореца на кухнята и откри, че са много далече от брега.
— Не е — потвърди доволно Бери и отпи глътка чай. — Това е река Беърграс. Минава през Рейнтрий чак до Фармърс Флатс. Вече изминахме три четвърти от пътя от Трипойнт до сливането на двете големи реки. В Рейнтрий миналата седмица сигурно е имало бури. Досега не бях виждала Беърграс толкова придошла.
— По нея минават ли плавателни съдове?
— Разбира се. Чак до Фармърс Флатс, където е центърът на навигацията. Беърграс е почти толкова натоварена, колкото и Грейс.
Фаун се припомни, че съсипаният от злината Грийнспринг се намираше на един от притоците в горната част на Беърграс. Там бе и лагерът Боунмарш. Миналогодишната тежка кампания срещу злината бе проведена на север от големия град Фармърс Флатс. Съсипията не бе стигнала чак дотук. Даг може и да благодареше на отсъстващите богове, но Фаун знаеше, че всички благодарности трябва да са насочени към самия него.
След вливането на Беърграс на някои места Грейс бе преляла. Някои от по-малките островчета не се виждаха, единствено голи дървета стърчаха над водата, сякаш растяха в езеро. На места Фаун забеляза животни, хванати в капан сред клоните — опосуми и миещи мечки, две кафяви мечки, дори една дива котка. Подминаха глиган, който се опитваше да плува, и Бери едва успя да спре мъжете на борда да не се опитват да го убият. Край островите се бяха натрупали какви ли не наноси, някои се откъсваха и се понасяха по течението.
Привечер Бери изпрати двама от мъжете на греблата, за да изтласкат лодката на брега. Докато се опитваха да я завържат на тихо място, непосредствено след един завой, покрай тях мина странен плавателен съд — две свързани лодки. Екипажът очевидно се опитваше да ги управлява, но напълно безуспешно, тъй като те се въртяха, носени от течението.
Бо се провикна от задната палуба, за да им каже да спрат, преди да мръкне, но те или не го чуха, или не го разбраха. Никой на „Завръщане“ не чу какво крещяха.
— Защо са направили така лодките? — попита любопитно Фаун.
— Сигурно са някакви глупави момчетии от Рейнтрий, които не знаят нищичко за реката и нямат работа по нея — отвърна Бо и се изплю презрително през борда.
— Или за компания, или за да не се изгубят в тъмното. Така сигурно се чувстват по-сигурно в голямата река — отвърна замислено Уит. — Дори „Завръщане“ ми се струва малка.
— Сега разбираш ли защо не се чувстват по-сигурни? — отвърна Бери.
— Ясно! — извика развълнувано Фаун, без да откъсва поглед от отдалечаващите се лодки.
Бери се ухили.
— За теб не се и съмнявам. Чакай да видим какво ще каже Уит.
Уит присви очи в полумрака.
— Опитват се да плават с двойно по-голямо тегло и двойно по-малко гребла.
Фаун закима окуражаващо.
— Точно така. — Бери се ухили. — От теб може и да излезе моряк.
Уит й се усмихна чаровно.
— Надявам се.
Тя също се усмихна. Не бе обичайната й студена усмивка, а топла и искрена. Тя поклати глава.
— Да не говорим, че са тръгнали късно вечерта. Ако си нямат Езерняк на борда, не постъпват много умно. — Тя се загледа след тях, очите й бяха сиви в настъпващия мрак. Фаун я чу да мърмори: — Татко не е някой невеж фермер. Какво ли се е случило?
18.
На сутринта навлязоха в по-спокоен участък и Бери заведе Уит да му покаже как се управлява рулят. Вдъхновен от примера й, Даг събра Езерняците на предната палуба, за да се упражняват в заслоняване. Подозираше, че двамата партньори са занемарили работата със същността, за да имат повече време да се обучават с лък, нож, меч и копие.
Даг се отпусна на пейката, Бар се облегна на кошарата на козата, а Ремо седна с кръстосани крака. Независимо дали бяха със затворени или отворени очи, те се редуваха да заслонят същността си, като по този начин не можеха да я използват, но поне никой не можеше да се докосва до тях. Не бе никак справедливо, но Бар се оказа с по-силна същност; затова пък Ремо бе по-упорит и усвояваше по-бързо.