— По-добре от това не можеш да се заслониш, а те пускат да патрулираш — обърна се Даг към Бар. — Ама Оспри сигурно има спешна нужда от патрули.
Бар размаха недоволно ръка.
— Когато се заслоня, съм сляп. Имам чувството, че отново ставам дете. Връщам се към времето, преди да се прояви усетът ми за същност.
— Всеки е уязвим по различен начин. Но след като не умеете да се заслоните напълно, няма начин да се приближите достатъчно до една злина, за да забиете в нея ножа си. — „Ако изобщо имате нож“.
— Значи при сегашното състояние може да ме види. Те нали имат очи?
— Повечето имат. Не е там работата. Доброто заслоняване може да устои на опитите да бъде разкъсана същността ви, ако са направени от млада, неузряла още злина. Само на това можете да се надявате. — На Даг му хрумна, че това може да се окаже друго приложение за слабата му способност да разкъсва същности — да обучава млади патрулни как да устояват на атаките на злините. Много се изкушаваше да пробва, само че бе сигурен, че така ще уплаши младежите, а след това щеше да се наложи да дава обяснения. Поне сега знаеше, че патрулен, който може да устои на злина, може да устои и на Даг със същата лекота, с която опитен боец отбива ударите. „Ако изобщо усети приближаването на удара.“
„Това обаче не важи за фермерите.“
Прехапа устни и отблъсна тревожната мисъл за по-късно.
— Независимо дали ти си патрулният, който забива ножа, или не, колкото по-добре си заслонен, толкова по-голям шанс имаш да не прекараш цяла седмица в повръщане, след като си бил изложен на влиянието на злината.
Ремо го наблюдаваше.
— На теб случвало ли ти се е?
— При мен продължи почти две — призна Даг. — След това започнах да правя упражненията за развиване на същността по-сериозно. Хайде пак. Мой ред е да се заслоня. Вие двамата затворете очи, но разкрийте същностите си и ме наблюдавайте.
Даг се заслони и остана да наблюдава как двамата послушно стисват очи. Надигна се бавно от мястото си.
Бар се ухили.
— Хей, къде се дяна?
— Тук съм — прошепна той в ухото му.
Момчето трепна и се дръпна.
— Леле! Не прави така.
— Така трябва да се приближиш до злината. Трябва да усвоите всичко.
— Чувал съм, че въпреки това развита злина може да разкъса същността ти — обади се Ремо.
— Сблъсквал съм се само с две толкова силни през четирийсетте години, откакто съм патрулен. Не видях злината на Вълчи хребет отблизо, чух за нея от оцелели. Те ми разказаха как са нападнали леговището й. Със злината в Рейнтрий се сблъсках лице в лице. Тя успешно проби защитата на един от хората ми, майстор в заслоняването. Все едно че изкорми пъстърва.
— Как се поваля толкова силна злина? — попита Ремо.
— Като й се нахвърлят всички. Нападат я всички патрулни с много ножове и с надеждата да я покосят. На Вълчи хребет се получи, получи се и в Рейнтрий. — След кратко мълчание продължи: — Говоря за добре заслонени патрулни. Така че хайде да пробваме отново.
След още няколко опита Бар попита:
— Значи, ако не се науча да се заслонявам по-добре, никога няма да ме изберат за такова самоубийствено нападение?
— В Лутлия ще те оставим за стръв — отвърна Даг.
Ремо се изкиска. Бар се нацупи.
— Хайде пак — нареди Даг. Интересното бе, че Бар ставаше по-добър, но имаше потенциал. Същността на Ремо започваше да трепка, което означаваше, че е изморен. Бе време да си починат.
— Достатъчно за днес — каза Даг и се отпусна на пейката. — Отсега нататък всеки ден ще се упражняваме по един час.
Бар се протегна и изпъна рамене.
— А пък аз си мислех, че има някаква полза да избягаш от къщи.
— Зависи на какво се натъкнеш — отвърна Даг. — Ако попаднем на речна злина, ще бъдеш ли подготвен?
— Не — отвърна с горчивина Ремо. — Никой от нас няма зареден нож.
— В такъв случай задачата ти е да оцелееш и да тичаш да доведеш помощ от съседния лагер. Кой е той?
— Мътните го взели! Та аз изобщо нямам представа къде се намираме.
— Ама ни накара да запомним местата на всички лагери в Олеана — обясни Ремо.
— Това е добре — каза Даг. — Жалко, че вече не сте в Рейнтрий. — След това изброи местонахожденията и имената на всички лагери от Трипойнт до мястото, където реките се сливаха, и ги накара да ги повторят, първо поотделно, след това едновременно. Надяваше се хоровото повторение да им помогне да запомнят по-добре.