Хладното утро започваше постепенно да се затопля, въпреки че слънцето все още не бе успяло да пробие навъсените облаци. А падаше гъста мъгла.
— Ще ти бъда много задължена, ако ми отпуснеш за няколко минути един от двамата патрулни за лоцман — каза Бери. — Изглежда, попаднахме в типичната за долината на Грейс мъгла и не ми се иска да се набутам в някое пасище, както беше в разказа на Бо. „Завръщане“ едва ли ще има приличен вид на релси.
— Аз ще се кача — отвърна Даг. — Имам нужда да се пораздвижа.
И се качи при Бери и Уит на покрива. Бо и Ход слязоха долу, за да се постоплят пред огнището.
— Доколкото си спомням — започна Бери, — след завоя имаше голям остров и не ми се иска да попаднем от погрешната страна.
— Десния или левия ръкав трябва да хванем?
— Десния.
— Дадено, капитане. — Даг плавно изви руля. Мъглата около тях се сгъсти, превърна се в капки по дрехата му от еленова кожа. Наскоро Фаун я бе подплатила, за да му е по-топло през есента. Носеха се по течението към завоя. Даг протегна усета си за същност цяла миля напред, откри мястото, където течението се разделяше от двете страни на острова, и внезапно каза:
— На острова има някой.
— Не е възможно — отвърна Бери и присви очи напред. Видимостта бе съвсем намаляла. — Както е придошла реката, островът е под три, може би дори четири стъпки вода.
— Значи затова хората там не са много весели. — Даг се разтвори, доколкото му бе възможно, и се опита да не обръща внимание на шумните незаслонени същности около себе си. — Седем души са. Мътните ги взели, нищо чудно да се окажат същите лодкари от Рейнтрий, които ни подминаха снощи. — След малко добави: — Има и мечка. Всички до един са се спасили от наводнението, като са се качили на дърветата!
— Едва ли на онзи при мечката му е много весело — обади се Уит.
— Мечката е на друго дърво… Няма и следа от лодката им. Не е вързана на миля поне. Според мен, капитане, тези хора са закъсали. Поне една от същностите е ранена.
— Бо! — изрева Бери. — Ход! Патрулните, идвайте веднага! Трябва да пуснем малката лодка във водата, преди да се отдалечим прекалено много.
Всички се събраха на задната палуба и Бери обясни положението. Решиха да спуснат на вода и тяхната лодка, и лодката на Бар, за да вземат всички с едно отиване до острова. Освен това така можеха да си помагат, ако се случеше нещо непредвидено, обясни Даг. Той щеше да остане на „Завръщане“, за да я насочи в правилния ръкав. Уит и Ремо се качиха в лодката на „Завръщане“, а Бар в своята.
— Сигурен ли си за тези хора, Даг? — провикна се Ремо, когато бяха готови да се оттласнат.
— Да. На половин миля надолу са.
— Да, усетих ги! — каза Бар. — Следвай ме, Ремо! Ще е също като едно време. — Лодката се стрелна напред, греблото се мяташе ту от едната, ту от другата страна.
Ремо изсумтя, но го последва послушно. Гласът на Уит се понесе в мъглата:
— Поне е по-забавно е от превозването на овце.
— Овце ли? — попита Бери.
Даг само поклати глава.
Минутите се изнизваха бавно. „Завръщане“ се плъзгаше по течението. Брегът не се виждаше и имаха чувството, че са попаднали в обвито в мъгла пристанище. Ако се блъснеха в някой дънер или канара, илюзията щеше бързо да се разсее, помисли Даг. Затова бе напрегнат, насочил цялото си внимание напред.
— Езерняците нали ще успеят да ни намерят? — попита Бери.
— Нали затова качихме по един във всяка лодка — увери я Даг. — Вече стигнаха на острова. Браво на Бар! Спря точно между дърветата.
— Дано течението не го повлече. Може да се случи за миг.
— Патрулните от Пърл Рифъл знаят всички номера на реката — успокои я Даг. — Ще се справят много по-добре от мен. А пък тесните лодки плават дори когато са пълни с вода. Имат въздушни възглавници на носа и кърмата, измазани с катран и запечатани.
— Това значи бил номерът! Чудех се как го правят. — След кратко мълчание добави: — Мислехме, че е някаква магия.
Мина почти час, докато лодката на Бар се появи от мъглата. Двама мокри премръзнали непознати се бяха сгушили в средата, стиснали здраво седалките, трети седеше на кърмата и помагаше на Бар. Бо и Ход им подадоха ръце, за да се качат на борда. Единият едва не преобърна лодката, но Бар успя да запази равновесие.
— Ей! — провикна се онзи с греблото, изправи се и смъкна безформената си филцова шапка, която всъщност отдавна не ставаше за носене. Беше слаб и жилав, небръснат, бос, пръстите на краката му посинели от студ. — Да знаете колкото ви се зарадвахме! Ударихме се в острова снощи, беше вече тъмно, а течението отнесе лодките ни.
Бо се наведе над руля и закима.
— Сигурно. Как иначе.