Фаун, застанала край задния люк, наблюдаваше ококорено непознатия.
Тъкмо бяха изтеглили лодката, когато от мъглата се показа другата, с Ремо. Езернякът и Уит гребяха с всички сили. Лодката газеше дълбоко заради четиримата спасени мъже. Единият не само бе останал без обувки, ами нямаше и риза. Раменете му бяха изподрани, на места дори висеше кожа. Той вдигна копие за лов на мечки, най-невероятната вещ, която човек би задържал, когато лодката му се обърне. Изпъшка, докато се качваше, подпомогнат от нетърпеливите си другари, но когато се изправи на борда, подпрян на копието, се усмихна ведро. Беше сравнително висок за фермер, с черна коса, провиснала по врата и над искрящите кафяви очи.
— Това е капитанът ни, Форд Чикори — обясни гребецът.
— Аз съм капитан Бери, лодката е моя, казва се „Завръщане“ — обясни Бери и перна един непокорен кичур, паднал над очите й. — Добре дошли на борда.
Раненият лодкар я погледна с огромна благодарност.
— Госпожо, честно да ти кажа, твоите хора ни измъкнаха от големи неприятности! Цяла вечер крещяхме от дърветата, а водата се покачваше. Накрая прегракнахме и вече нямахме сили да викаме, но добре, че вие ни чухте.
— Благодари на Езерняка. — Бери кимна към Даг. — Той ви усети. Иначе в тази мъгла щяхме да ви подминем.
— Дори да ви бяхме чули, щяхме да си помислим, че сте призраци, които се опитват да ни примамят — обади се Ход.
Раненият погледна стреснато Даг, след това премести развеселен поглед към Хоторн и разроши косата му.
— Сигурно.
— Прекалено много страхотии се разправят — обясни Бери и перна Хоторн по главата. — Върви да помогнеш на Фаун. — Обърна се към екипажа. — Искам поне един от вас, патрулните, на покрива при Бо. — И двамата се качиха. — Бо — провикна се Бери след тях, — този път, ако Ремо ти каже, че отпред има пясъчен нанос или канара, послушай го.
Екипажът покани всички спасени в каютата. Даг влезе след тях и се замисли къде ли са оставени лековете. В кухнята бе топло, Фаун бе направила чай и бе опържила картофи с лук и бекон, полети с масло. На масата имаше и кошница ябълки. Имаше и топла вода, за да се измият. Всички одеяла и кърпи на лодката бяха овесени да се топлят пред огнището. Изтощените мъже посегнаха към тях с нескрито удоволствие. Тъй като нямаше достатъчно сухи дрехи, бяха благодарни и на затоплените одеяла.
Гореща вода, сапун и медицинските пособия на Даг бяха сложени пред огнището. Очевидно всички очакваха да се погрижи за ранените — той всъщност нямаше нищо против. Повечето бяха с порязвания и ожулвания и той накара Ход да ги измие с топла вода и сапун. Уит помогна с превръзките, след като Даг му обясни какво да прави. Капитанът на лодкарите бе пострадал най-тежко, затова Даг го настани на един стол пред огъня и нареди на Фаун да му почисти раните.
— Какво ти се е случило, за бога! — попита Фаун, докато промиваше ожулените и изподрани места. — Да не би мечката да те е нападнала?
Човекът й се усмихна, въпреки че от време на време се мръщеше, когато тя докосваше някоя от раните.
— Не, госпожице, не е това.
— Защо не доведохте и мечката? — обърна се Хоторн към Уит. И двамата наблюдаваха Фаун.
— Не беше малко мече, Хоторн — отвърна нетърпеливо Уит. — Щеше да преобърне лодката, ако преди това не ни изядеше.
Капитан Чикори обясни мило на Хоторн:
— Мечките могат да плуват, когато се наложи. Когато й омръзне да клечи на дървото, ще се махне оттам. — След това прошепна на Фаун: — Момчето ми е на същата възраст, има си и по-малко братче, което измисля какви ли не лудории. Мира нямаме. — Заговори по-високо. — Вижте сега какво стана… ох…
— Извинявай — намръщи се Фаун и сгъна парцала, за да попие кръвта, която сълзеше от поредната почистена рана.
— Продължавай, госпожице, знам, че го правиш за мое добро. Стана така, че когато стигнахме Грейс, нямахме достатъчно хора, защото трима се уплашиха от широката река и избягаха с малката ни лодка. Затова вързахме лодките заедно, но сега вече знам, че не е било много разумно, защото двете заедно не ни слушаха. Почти се бяхме отказали и се оставихме на течението. Решихме, че така ще успеем да се оправим до най-близкото пристанище, а оттам да наемем истински лоцман, който да ни отведе надолу по реката.
— Някой от вас плавал ли е досега? — попита Бери.
— Досега не бяхме. Някои от хората ми веднъж или два пъти са работили в горната част на Беърграс, но за мен лично лодките са непознати. Аз съм ловец — мечки, глигани, а пък госпожата си гледа градината. Не ме бива във фермерската работа. Пробвал съм. Растенията не виреят в ръцете на мъж, затова си казах, че в лова повече ме бива. — Отпи голяма глътка чай и продължи: — Та седях си аз пред огъня снощи и си представях как ловя мечки на твърда земя, където човек поне знае в каква посока се е отправил, и изведнъж хората ми дотичаха и се развикаха. И се ударихме в наноса. Прас! Веднага разбрах, че течението ни повлича и обръща, защото подът стана на таван. Хукнах към люка в средата на покрива, но водата нахлуваше като водопад. Единственият друг отвор беше прозорчето отстрани, от което редовно капеше вода, преди да свържем лодките.