— Я! Странно. Единият е страшно омаян.
— От злина ли? — попита обзетият от паника Уит. Ход зяпаше любопитно.
— Не, не е бил докосван от злина. Напоследък е имал контакт с Езерняк. — Даг се съсредоточи, докато лодката приближаваше.
Омаяният се оказа мъж на средна възраст, опърпан, груб, типичен крайречен жител. Едва ли подобен човек би привлякъл и задържал интереса на любовница Езернячка. Може и да имаше други дарби, които не се виждаха, но същността му бе много ярка. Другият със сигурност привличаше женските погледи. Бе добре сложен, млад, с открито лице, чуплива кестенява коса, чист и спретнат. Той не бе омаян, но личаха признаци на стари травми. Наистина странно.
— Качете се на борда и говорете с капитана — провикна се Уит, когато лодката се приближи. — Май не ни трябва лоцман, но имаме разни неща за продаване, стига да се интересувате.
Лодкарите се качиха и се огледаха с интерес. Даг едва сега се сети, че може и да са наблюдавали потенциалните си клиенти от близката скала.
— Капитане! — провикна се Ход през предния люк. — Още гости!
Бери подаде русата си глава отвътре, изпусна чашата чай, която държеше, и ахна.
Красивият младеж я гледаше с нещо като ужас.
— Олдър! — изписка Бери и се хвърли да го прегърне. Той обаче стоеше като пън. — Олдър! Олдър! — повтаряше радостно Бери, заровила лице в рамото му. — Жив си!
19.
Радостта на Бери сякаш зареди въздуха… но същността на Олдър потъмня от страх. Даг се нагласи така, че да му е удобно да наблюдава. Какво ставаше тук? Ход се ухили нервно. Уит остави греблото и застана до Даг, сериозен и любопитен.
— Хоторн, Бо! Фаун, излез! Открих Олдър! — провикна се Бери.
Олдър се опита да вдигне ръка, но я отпусна. Щом видя Хоторн, лицето му грейна. Момчето сигурно щеше да го прегърне, но Бери не го бе пуснала, така че малкият заподскача около тях с радостни писъци. Фаун и Бо също излязоха, много по-спокойни от Хоторн. Любопитният Ремо надникна от задната палуба и се приближи, за да види какво става.
Приятелят на Олдър го забеляза и ахна:
— Олдър! На тази лодка има Езерняк! Трябва веднага да си тръгваме. Знаеш, че Крейн не позволява да се занимаваме с Езерняци.
Олдър огледа насъбралите се на покрива, пое си рязко дъх и каза:
— Не, Скинк, двама са. Подстрижката на високия ме заблуди.
Бери се усмихна.
— Всъщност са трима. Даг и Ремо са част от екипажа ми още от Пърл Рифъл, а Бар се включи по-късно. Много са кротки, няма защо да се страхувате от тях.
Олдър преглътна.
— Не че се страхувам, но… Значи няма да ви трябва лоцман.
— Не им трябва — обади се Скинк. — Тези хора нямат нужда от нас. Хайде, Олдър.
Олдър се обърна към приятеля си.
— Не, ти не разбираш. Това момиче… — той посочи Бери — ми е годеница. Беше. Все още е. От Клиъркрийк. Да не би да идваш чак от… не може да бъде! Ами да, разбира се, че идваш от Клиъркрийк. Няма откъде другаде. Не можем да… не сме за тази лодка, Скинк.
Скинк закима.
— Нали и аз това казах. Какво ще правим?
Хоторн ги прекъсна.
— Олдър, къде беше? Къде са татко и Бъкторн, къде е „Розата“? Къде са останалите от екипажа, които тръгнаха с вас?
Бери отстъпи от Олдър и възторгът й започна да се стопява.
— Олдър, защо не се върна? Защо не писа, не изпрати известие по някого? Минаха единайсет месеца, откакто тръгнахте! Съсипах се от тревоги.
Устните на Олдър мърдаха трескаво. Той преглътна.
— Много се извинявам, Бери. „Розата“ потъна тук миналата зима, имаше буря. Единствено аз оцелях. Едни хора от — той погледна Скинк — от ловджийски лагер нагоре по Елбоу ме прибраха от брега. Бях полумъртъв. Останах на легло седмици наред — пневмония. Когато се оправих, от лодката нямаше и помен, само няколко греди бяха заседнали на един нанос. Реката беше отнесла останалото.
— Сигурен ли си? — попита нещастно Бери. — Може да са се спасили надолу по реката и да са решили, че си загинал. Не, те щяха да намерят начин да ми пратят известие. — Тя въздъхна дълбоко.
Изписаната на лицето на Хоторн надежда се стопи и Бери го притисна до себе си. Момчето трепереше.
— Недей, Хоторн. — Тя го прегърна. — Май знаехме още от самото начало. Защото татко и Бъкторн и… — тя се поколеба — нямаше да ни оставят да се чудим какво става, освен ако… — Избърса мокрите си очи. — Защо не ни прати вест, Олдър? Защо постъпи толкова жестоко с нас?
Олдър си пое дъх.
— Трябваха ми месеци, за да се вдигна, а после бях длъжник на хората от лагера за помощта им. Освен това мислех… Спуснах се надолу по реката, за да намеря подходяща екипировка, но хич не ми се искаше да се върна при теб с лошата новина. Искаше ми се поне да възстановя стойността на „Розата“ и да ти дам парите. Само че ми отне повече време, отколкото предполагах.