Ремо зашепна на Даг:
— Даг, той…
Даг вдигна ръка.
— Чакай, остави го да довърши. — Наблюдаваше внимателно двамата, разтворил същността си, доколкото можеше да издържи, а това в момента не бе много.
— Олдър, не те разбирам — извика Бери. — Как е възможно?! Та ти ме познаваш достатъчно добре! Как е възможно да си помислиш, че кесия с монети ще замени живота на близките ми или новината за злочестата им съдба?
— Съжалявам, Бери — повтори безпомощно Олдър и наведе глава. — Сбърках, сега вече го разбирам. Не съм и помислял, че може да тръгнеш да ме търсиш.
По лицето на Бо пробягваха различни чувства, от неизказана радост до потисната мъка. Накрая той просто посърна и захапа палеца си. Фаун бе излязла на палубата възторжена като Хоторн. Сега лицето й бе същата маска на отчаяние като на приятелката й. Стоеше до Бо, скръстила ръце, и слушаше внимателно всяка дума. Даг бе доволен, че за разлика от Бери, тя не приема казаното от Олдър за истина. Но пък Олдър не се бе клел на Фаун във вярност. Съпругата му се тревожеше заради Уит. „Умна е Искрицата ми, усетила е накъде духа вятърът.“
Бери се напрегна.
— Олдър, все някога трябва да ми кажеш истината, така че започвай веднага. Ако има друго момиче, ще трябва да изоставиш или едната, или другата, защото не можеш да имаш и двете. Ако тя се е грижила за теб, докато си бил болен, няма да я намразя… — Бери го погледна жално. Сякаш между тях имаше пропаст.
— Не е това — отвърна изненадано Олдър. — Няма друга жена, кълна се!
— Мътните го взели — прошепна Ремо, — това е първата истина, която изрича досега.
— Точно така — потвърди Даг. Много съжаляваше, че е така, защото в противен случай краят на трагедията щеше да настъпи по-бързо. Обърна се към Ремо. — Следи омаяния. Готов е да бяга. — Скинк отстъпваше към лодката. Ремо кимна и се плъзна тихо покрай клетката на пилетата. Скинк спря, но след това отново отстъпи, като въртеше очи към многолюдната палуба.
Бери наблюдаваше внимателно годеника си и реши — как точно, Даг нямаше представа — че той казва истината.
— Тогава тръгни с мен още сега! Ще продадем „Завръщане“ в Греймаут и ще си купим каквото ни е необходимо. Къщата в Клиъркрийк ни чака. — Гласът й потрепна. — Приготвила съм я за нас двамата.
Олдър прокара ръка през косата си.
— Не мога да замина просто така, без да кажа и дума на хората, които ме спасиха.
— Не, разбира се! — съгласи се Бери. — Можем да спрем след завоя. Бих искала лично да им благодаря за грижите, които са положили. Или… — хрумна й нова мисъл, — да не би да си задлъжнял? Имам пари, сигурно ще стигнат. Не са много, но са достатъчно, за да покрият разходите за болен човек. — Отново я проряза съмнение. — Да не би да си натрупал дългове на хазарт?
— Бери, те са груби хора. Нека сам да се оправя с тях, а ти потегляй. Аз… ще си събера нещата и ще те чакам на Рист.
Най-сетне Бо се намеси.
— Значи телата не са били изхвърлени и не е имало погребение?
Олдър поклати глава. Същността му трептеше бясно.
— Не е нужно да криеш заради мен — рече тихо Бери. — Знам какво може да причини реката.
Имаше ли право Даг да се меси? Погледна Фаун. Тя бе разтревожена за Бери, но още по-разтревожена заради Уит. След това погледна Бо и объркания Хоторн. Понякога самият Даг бе готов да излъже, за да спести на някого болката, но тук имаше нещо друго. „По-добре да разберем каква е истината, а болката ще отмине.“ Погледна сериозно Бери и каза:
— Олдър те лъже.
Тя се извърна пребледняла към него.
— За кое?
— За всичко.
Скинк се хвърли към парапета.
Ремо и Чикори, които бяха заобиколили каютата и следяха внимателно какво става, го пресрещнаха. Чикори пръв се добра до Скинк и не му позволи да скочи във водата. Рефлексите му на ловец бяха безупречни, но докато двамата с Ремо държаха непознатия, го обзеха съмнения.
— Ама и ние какви ги вършим, Езерняко? — провикна се той към Даг.
— Не съм сигурен, но този тип е омаян до ушите. Не знам кой го е направил, нито пък защо. Дали е нарочно, или случайно.
— Лоша работа — обади се Ход. — Можеш ли да го оправиш, Даг?
Какво ли щеше да стане, ако сложеше край на омайването на неприятния Скинк? Беше му неприятно само като си помисли какво е усещането, когато отпусне същността си, но омайването бе един вид болест. След като не можеше да остави окървавен човек със счупени кости, защо да отказва на този?
— Защо се опита да избягаш, Скинк? Няма да те нараня.
Скинк се заоглежда ужасен. После каза на Олдър: