— На Крейн тази работа никак няма да му хареса.
Същностите и на двамата пулсираха като неприятна миризма, но Олдър поне не изглеждаше уплашен, докато Даг се приближаваше към Скинк. „Ще го направя на своя отговорност.“ Вдигна лявата си ръка — не защото имаше нужда да докосне човека, а защото допирът му помагаше да се съсредоточи. С всеки път ставаше по-лесно. Едва се сдържа да не се отдръпне, когато тръпнещата същност на Скинк се вля в неговата, но си наложи да я приеме.
Не бе сигурен какъв отклик да очаква, но Скинк се разхлипа, заплака и се срина на пода.
— Не, не, не! Не, не, не…
Чикори прехапа устни ужасен и напрегнат. „Ясно — помисли си Даг. — Капитанът е виждал подобно нещо и преди. Виждал съм го и аз.“
— Скинк, стегни се! — сряза го Олдър, после огледа зяпналия екипаж. — Извинявайте, много се извинявам. Така става, като пийне. Най-добре да го отведа в лагера…
Поотделно всяка от лъжите, изречени от Олдър досега, можеше да бъде приета, но се бяха насъбрали прекалено много. „Коя истина се опитва така отчаяно да прикрие?“ Това бе последният шанс на Даг да се оттегли, за да не разбере. Уви, не можеше да си позволи по-късно да съжалява за грешката си, ако това бе начинът да избегне някакво нещастие. „Удари най-слабата точка. Удари пръв.“
Пристъпи напред, стисна косата на Скинк, дръпна главата му назад и заговори с най-страшния си глас на патрулен капитан.
— Погледни ме. — Скинк вдигна поглед. Продължаваше да хлипа. — Какво правите тук?
— Речни бандити! — избъбри Скинк. — Пресрещаме идващите лодки и ако са подходящи, ги водим на Крейн и момчетата, за да ги оберат. О, богове!
— Какво? — извика Бери. — Какво означава това, Олдър? — Погледна ужасено годеника си.
— Той е пиян. В делириум е!
— Този — обади се замислено Чикори — ми напомня на фермерите, дето ги измъкнахме от лагера на морящата твар.
Даг едва се сдържа да не каже: „Нещата са вързани.“ Само че не искаше да привлича вниманието към този факт.
— Може, но това тук е проява на човешката алчност. — Дръпна отново главата на Скинк, за да не му позволи да се разхлипа пак. — Колко са бандитите? Къде са?
— Трийсет. Четирийсет. И Крейн, той е винаги там.
— Къде?
— В пещерата. Има една пещера зад Елбоу. На тринайсет мили след завоя. Така има достатъчно време да забележи лодките и да се подготви да…
„Пропя. Дръж го под напрежение.“
— Имало ли е някога злина в тази пещера?
— Какво?
— Моряща твар.
Скинк поклати глава.
— Тук няма морящи твари. Само Крейн, но и той е достатъчно лош. И братята Дръм. Преди да дойдат, Олдър беше дясната ръка на Крейн, но сега той ги харесва повече, а дори Олдър не е достатъчно откачен, та да ревнува от тях.
Даг отново разтърси Скинк и стисна рамото му, сякаш се опитваше да изцеди последните капки информация.
— Значи примамвате лодките с предложение да станете лоцмани. А после какво става? Крадете ценните неща ли? Какво става с екипажите?
— Моята лодка я спипаха по различен начин. Когато попаднах тук, пещерата все още си имаше кръчма. Водеше ни там, напиваше ни, вършеше си работата, докато бяхме пияни… освен онези, които Крейн пазеше за собствената си игра… Леле колко кръв! Ужас!
Даг с облекчение забеляза, че Бо и Бар са застанали от двете страни на Олдър. Бери бе отстъпила назад, лицето й бе изопнато, студено. Фаун стисна ледената й ръка, за да я подкрепи и да й вдъхне увереност.
— Какво става с екипажите? — продължи да пита Даг.
— Избиваме ги, докато спят, или в гръб, стига да можем. Не можем да си позволим някой да избяга. Преследваме ония, които избягат. Крейн винаги успява да ги намери. Изгаря лодките или ги скрива в блокирания канал зад острова. И Бруър правеше така, но Крейн е по-изобретателен. Бруър измисли играта, но Крейн я доведе до успешен завършек.
— Ами телата?
— Хвърляхме ги в дефилето, докато Малкия Дръм не ни показа как да им разпорваме коремите и да ги пълним с камъни, а после да ги хвърляме в реката, за да не изплуват. По-бързо става, отколкото да ги погребваме. О, богове. Братята Дръм не винаги ги убиват бързо…
Дали това не стигаше? Май беше повече от достатъчно. Даг знаеше, че в момента са в опасност, но все още не бе научил някои неща. Каква беше тази игра? Би предпочел да изчака, за да не задава въпросите си пред Фаун, Бери, Хоторн и Ход, но реши да пробва още веднъж.
— Кой е Крейн?
— Езернякът. Нашият Езерняк.
Бар и Ремо веднага разбраха. Даг усети как се заслониха. Дали бе някакъв ренегат? Може би луд? Или пионка на някоя злина?
— Откъде се взе? — попита строго Даг.
— Не знам. Беше тук, когато дойдох. Някъде от Олеана сигурно.