И ето че се случи чудо на чудесата. Двете групи лодкари, едната водена от долната страна от Чикори, другата от горната от капитан Уейн, успяха да се приближат и да нападнат, преди пияният пазач да се събуди и да се развика. „Закъсня“, помисли доволно Даг. Отваряше за няколко секунди и бързо затваряше усета си за същност, като се опитваше да следи събитията и да блокира проблясъците от нараняванията на бандитите. Изглежда, заниманията му с лечителство го бяха направили по-чувствителен към такива… трепна, когато усети паренето на рана от нож, натъртено място от удар със сопа. Продължи да търси истинската мишена.
Къде беше Крейн, мътните го взели? Сигурно бе заспал, точно както се бе надявал Даг, иначе лодкарите никога нямаше да успеят да се промъкнат толкова близо, без да ги забележат. Нито един от Езерняците от „Завръщане“ не бе докоснал същността си до неговата нито сега, нито преди.
Викове, удари и писъци ехтяха откъм отвора на пещерата, мярнаха се пламъците на факла и бясно размахан фенер. Един бандит се опита да се измъкне, но партньорът на Ремо го удари и го повали на земята. Ремо хлътна вътре и изчезна от погледа на Даг. Не успя да го улови и със същността си. Добре, така поне можеше да разчита на един свой човек, който да му помогне да се справи с ренегата. Постара се да потисне притеснението си от неопитността на Ремо, когато петима бандити се опитаха да си пробият път и да прегазят хората на Уейн, а след това да побягнат към Даг и Уит.
— Виждаш ли ги? — попита Даг, вдигна лъка си и го опъна.
— Да — отвърна Уит. Устата му бе пресъхнала. И двете стрели полетяха и поразиха целите си.
— Страхотен изстрел! — похвали го Даг. „Това е то късметът на начинаещия.“ Втората стрела на Даг полетя още преди треперещите ръце на Уит да извадят следващата, но не уби бандита — улучи го в бедрото. Той не падна, но щеше да е значително по-бавен. Вероятно групата вече бе разбрала, че не може да се надява на милост от лодкарите. Тримата, които все още се държаха на крака, се врътнаха и побягнаха навътре, но попаднаха на Бар. Нито един не успя да се измъкне.
Даг изчака още няколко минути, но повече не се появи никой. Задачата на стрелците бе свършена. Той се изправи и поведе Уит надолу по склона, нетърпелив да стигне до пещерата. Един от бандитите беше мъртъв. Стрелата го бе пронизала в окото. Другият стенеше и се гърчеше в окапалата шума, стиснал забилата се дълбоко в корема му стрела.
— Не трябва ли… — започна Уит.
— Остави го. Няма да избяга — измърмори Даг. Нямаше намерение да се притеснява за хора, които на сутринта щяха да увиснат на бесилото, след като можеше да има ранени от неговия отряд. Може би щеше да се погрижи за тях, ако останеше време — и ако имаше сили.
— Ама аз… кой от двамата уцелих?
— Твоят е простреляният в главата. Чисто и точно.
— Леле!
Изражението на Уит бе нещо средно между възторг и отвращение и Даг разбра, че ще си има работа не само с Бар и Ремо, когато битката свърши. „А кой ще огледа моята същност?“ Нищо де, сега го чакаха по-важни неща. Лодкарите вече връзваха обърканите обезоръжени бандити за дърветата. Хубаво. Лодкарите поне знаеха как да връзват здрави възли.
В пещерата цареше хаос. Разхвърляни пейки и сандъци, безброй бутилки и десетки буренца, някои счупени, други все още цели. Пещерата, изглежда, се състоеше от две части, разположени една зад друга, всяка висока около двайсет стъпки и широка четирийсет. Огънят гореше ярко. Някаква лампа се бе счупила и от потеклото масло хвърчаха искри. Някои мъже лежаха на земята и стенеха, други вече бяха вързани. На всеки бандит се падаха поне по двама лодкари от отряда. Това бе добре. Даг се намръщи и се опита да задържи усета си за същност отворен достатъчно дълго, за да преброи лошите. Все още не бе открил Езерняка. Да не би Крейн да се бе заслонил и да се криеше сред другите? Не… Видя Ремо. Не бе ранен.
Мечкогон скочи към него и го стисна за ръката. Даг едва потисна рефлекса си да го удари.
— Езерняко, бързо! Трябва ни помощ!
Изблъска Даг към стената на пещерата, малко настрани от шумната тълпа. Двама лодкари лежаха върху одеяла. До тях бе клекнал трети и притискаше с ръка врата на единия. Изпод пръстите му шуртеше кръв. Другият ранен беше Чикори, зашеметен, дишаше неравномерно, лицето му бе придобило цвета на студена мас. Даг отпусна усета си за същност. Ловецът от Рейнтрий бе получил удар с тояга от лявата страна на главата и имаше фрактура над ухото. „Лоша работа.“
Мечкогон облиза устни.
— Повали двама с копието си, обаче трети го нападна изотзад и…
С човека с раната на врата трябваше да се заеме незабавно, иначе щеше да умре. Даг коленичи, остави лъка и протегна и истинската, и призрачната си ръка над ръцете на уплашения приятел на ранения — един от моряците от Силвър Шоулс.