— Не мърдай — прошепна той. — Дръж здраво.
Човекът послушно притисна раната.
Вратната вена бе прободена, не бе разкъсана. Може би нямаше да се окаже невъзможно… Шумът в пещерата сякаш изчезна, когато Даг се приведе и се зае с пострадалия. Опипа мястото с проекцията на същността, улови прекъснатите крайчета на кръвоносния съд и ги скрепи. Направи подсилване, не силно, но стегнато и надеждно, за да издържи на вътрешното напрежение. Дали младият човек не бе изгубил прекалено много кръв? Дали щеше да се възстанови? Земята под коленете на Даг бе обагрена в червено. Той си пое дъх и се отдръпна, без да се заслони. Огледа се объркан, долови отново грозните шумове, забеляза сенките, които пробягваха на светлината на факлите.
Тръсна глава и преглътна, вледенен и разтреперан.
— Можеш да го пуснеш — каза на оплескания в кръв приятел на ранения и отдръпна ръката си. — Увийте го в одеяла, правете каквото искате, но го стоплете. Не го местете, да лежи спокойно, иначе вената ще се отвори. Кожата трябва да се зашие, така че ако някой може, да почва. Не веднага, но да е скоро. — Грозната рана все още зееше отворена, но сега кръвта само сълзеше, не шуртеше като одеве. — Не го местете още — повтори Даг. По-късно на момчето от Шоулс щеше да му се пие много вода, но сега, докато беше в безсъзнание, не смееше да му даде и глътка. Ако се задавеше, можеше да умре.
Какво всъщност правеше? Не можеше да е едновременно и лечител, и командир на отряд. И двете дейности изцеждаха цялото внимание на човек. А, да, Чикори, о, богове! Не искаше да изгуби Чикори и причината не бе единствено приятното му чувство за хумор. Чикори бе роден водач, който можеше да се прибере в родния си край, да постигне нещо и да убеди приятелите си в нещата, в които вярваше Даг. „Стига да оживее.“
Коленичи до Чикори. Уплашеният Мечкогон наблюдаваше всяко негово движение. Даг хвана главата на ловеца. На мястото на удара бе плъзнала паяжина, но нямаше парченца, които да са разкъсали мозъка. Проблемът бе, че над тънката ципа, която обгръщаше мозъка, бе започнал да се събира джоб кръв, който притискаше нежната тъкан отдолу като неумолим юмрук. „Уф, това изобщо не е добре!“ Истински лечител, дори фермер, който се занимава със счупени кости, можеше да пробие черепа, за да изпусне насъбралата се кръв. Сигурен бе, че е виждал подобни инструменти сред нещата на Хохари. Той обаче разполагаше само с нож, пинцета, игли, конци, разтвор, с който да почиства раните, превръзки, билки и помади. Нямаше необходимия инструмент. „Не мога ли без него?“
Съсредоточи се и разкъса в черепа същността на дупчица с размерите на грахово зърно. Потече тънка струйка кръв, слепи черната коса на Чикори и намокри пръстите на Даг. Напрежението в надутия джоб намаля, но кръвта продължаваше да тече. Лошо. „Рискуваш да не можеш да разплетеш двете същности, внимавай…“ Изтегли се, без да пуска главата на Чикори, и се огледа замаяно.
На няколко крачки встрани мъж с прободна рана в корема издъхна. Дано да е бандит, надяваше се Даг, въпреки че в момента не можеше да направи разлика между бандит и лодкар.
— Езерняко… — повика го Мечкогон.
Даг поклати глава.
— Черепът му е пукнат, но това го знаеш. Прекалено рано е да се каже дали има шанс. — Предпазливо направи ново щедро подсилване на мозъчната тъкан около мястото на удара и едва се пребори със замайването. Покрай него профуча едър мъж.
— Уейн! — повика го Даг.
Капитанът спря.
— А, тук ли си? Какво правиш?
— Най-доброто, на което съм способен — отвърна уморено Даг. — Не мога да тръгна. Открихте ли Крейн? Ако го няма, разберете къде е отишъл и дали има бандити с него. Научете колко са, разпитайте за имената им. Не им позволявайте да шикалкавят. — Уейн искаше да е единственият водач, но не и за сметка на съперника си Чикори, така че прехапа устни, но не възрази. Кимна отсечено и се провикна към помощника си Садлър. Ако Даг искаше някакви отговори, Уейн бе най-подходящият за целта. Повечето пленници вероятно щяха да откажат да говорят, но със сигурност щеше да има и бъбривци. Някои омаяни, други не.
Скинк и Олдър, мътните ги взели, бяха казали, че Крейн е в пещерата, а Даг бе готов да се закълне, че нито един от двамата не лъжеше. Само че отрядът се беше забавил почти цял ден. Даг знаеше, че надеждната, но стара информация може напълно да съсипе плановете. „Мътните да ги вземат дано!“
Малката дупчица в черепа на Чикори се запълваше със съсирена кръв. С проекцията на същността си Даг я отпуши и остави кръвта да изтича. Правилно ли постъпваше? Кога щеше да спре кръвта? Искаше му се да се върне отново и да провери къде е проблемът, за да го отстрани напълно, но не смееше. Още една такава дълбока намеса и не бе сигурен дали след това ще може да се изправи, камо ли да се бие. А битката, изглежда, не бе свършила.