— Садлър, разбери накъде са тръгнали петимата. Бар, огледай отново периметъра, може да се върнат, така че е по-добре ние първи да ги видим. Ремо, остани при мен. Трябваш ми.
Уит тръгна след Садлър. Ремо коленичи до Даг и тихо попита:
— Какво искаш да направя?
— Да ме измъкнеш, ако не успея сам. Трябва да поработя по-сериозно със същността в главата на Чикори.
Ремо кимна. Очевидно му имаше пълно доверие. Отсъстващи богове, да не би Даг да приличаше на човек, който знае какво прави? Нима Ремо не бе разбрал досега? Даг въздъхна и се потопи във вече познатата същност.
Вътрешният свят се разгърна напълно, ширна се също като горите на Лутлия. Нищо чудно, че след като направеше подобно нещо, другата работа със същността му се струваше тривиална и досадна. На това му се казваше призвание. Само че радостта му угасна бързо. Нараняването бе значително по-тежко от коляното на Ход, а същността — по-сложна и непозната. Даг просто не я разбираше.
„Не е нужно да разбирам всичко. Тялото е по-мъдро от мен и ако може, ще се излекува само.“ Така че щеше да започне с очевидното. Първо щеше да се занимае с прекъснатите кръвоносни съдове. Подобно нещо бе правил и преди. Може би това щеше да е достатъчно. „Трябва да е достатъчно.“
Продължи да опипва пътя си. Този край се свързваше с… този. Съвсем леко подсилване щеше да ги задържи. Поне за известно време. И още един имаше, а след него още един и още един. Я! Ето от тази разкъсана артерия идваше цялата беда. Браво! Даг я оправи и я подсили двойно. И тогава кръвта започна да пълни джоба значително по-бавно, а накрая спря. Издутината спадна. С нов допир той намести счупената кост. Тъканта, която обвиваше мозъка, зае обичайното си място. Все още трептеше. Ново подсилване за пълно успокоение…
Чувствителността му бе изострена до крайност и допирът на същността на Ремо му подейства като удар. Даг ахна и се оттегли, напълно объркан, към светлината.
— Добре ли си? — попита Ремо.
Даг си пое рязко въздух, кимна, мигна и присви очи.
— Благодаря. Тъкмо навреме.
— На мен ми се струва, че беше в транс безкрайно дълго.
Така ли? Даг имаше чувството, че са минали само минути. Уит клекна до него и му подаде чаша. Даг отпи, без да попита какво е, и едва не се задави. Течността се оказа неприятна, лепкава и сладка, прогори гърлото му. Сигурно бе някакво отвратително плодово бренди, реши той, взето от запасите на бандитите. Стомахът му се поколеба, но накрая реши да не връща питието.
Даг бе направил за фрактурата всичко, което можеше да се сети, поне засега. Оставаше само да чакат, за да видят какво ще стане. Той положи внимателно главата на Чикори върху сгънатото одеяло и се изправи. Краката му бяха изтръпнали. Мечкогон се появи отново — че той кога се беше отдалечил? — и почна да завива Чикори, за да го затопли, точно както беше казал Даг. Този път Даг не възрази, когато Ремо стисна ръката му, за да го задържи да не падне. Колкото и да бе странно, малката частица същност, която бе получил от Чикори, му даде сила, а ужасният алкохол на Уит ускори кръвта във вените му. Подозираше, че по-късно ще съжалява и за двете, но засега…
— Уит, я ми дай още глътка от тая смрадлива гадост. Бар? Къде е Бар?…
— Тук съм, сър.
— Откри ли нещо? — Даг вдигна чашата и отпи с усилие. Алкохолът прочисти синусите му.
Бар поклати глава.
— Още не.
— Някой разбра ли накъде са тръгнали?
— Първите двама казали, че ще тръгнат към Беърграс — докладва Уит. — Никой няма представа накъде са се отправили Крейн и братята Дръм.
Не бе задължително да са тръгнали по същия път. Тези тримата наистина го притесняваха. Неочаквано се сети, че Олдър е бил дясната ръка на Крейн, преди да се появят братята Дръм, така че нищо чудно да знаеше повече от останалите членове на бандата. Това бе чудесно извинение. Сега можеше първо да се върне на лодката и не бе необходимо да се оправдава, че му трябва конят. Олдър не бе склонен да говори преди, но имаше начини да бъде принуден. Някои доста неприятни.
С помощта на Ремо, Бар и Уит Даг се запрепъва към изхода на вонящата пещера и излезе на чист въздух. Небето бе сиво, звездите избледняваха. Вече можеше да открие пътя през гората и сам. Изпрати Бар и Ремо да си изберат коне и се заизкачва по склона над пещерата. Крачеше енергично, въпреки че бе изтощен — Уит едва го настигаше.
Фаун лежеше облечена в техния кът. Не смееше да заспи, но изглежда бе задрямала, защото се събуди с пресъхнала уста. Очите й пареха. Сивотата издаваше, че утрото е близо. Висока сянка мина покрай склада. Дали не беше Даг? Облекчението й бе толкова силно, че бе готова да се предаде на изтощението и да се унесе отново. Не, той трябваше да й разкаже. За момент остана да лежи и се заслуша в тихото потропване откъм кухнята. Някой шепнеше. След това завесата пред койката на Бери се дръпна и някой остави на масата запален фенер. Чу се гласът на Бери, стреснат и уплашен.