— Ами Крейн? — попита Уит.
— Остави го. Не може да мръдне.
Лицето му бе някак странно, когато го каза, но преди Фаун да разбере, той й нареди да промие раната на Бо — вече го бяха сложили да легне на пода в кухнята. Даг седна с кръстосани крака, махна приставката и изпадна в лечителския транс, който младата жена вече познаваше добре. Бери се зае с потресения Хоторн. Носът на момчето бе счупен, течеше му кръв и то не спираше да плаче. Ход помагаше с каквото можеше.
Уит се забави. Бяха успели да хванат пронизания от стрела Голям Дръм лесно. Олдър обаче се бе опитал да се спаси с плуване, бяха го настигнали с лодка и го бяха набили, за да мирува. Беше почти удавен и когато погледна изопнатото лице на Бери, Фаун си каза, че е наистина жалко, че е все още жив. Бе истинска загуба на време да го държат жив дори още ден. Завързаха пленниците на „Бързата костенурка“ и прерязаха стрелата, пронизала Големия Дръм — оставиха върха в корема му от страх да не издъхне.
Фаун се питаше дали да не разтърси Даг за рамото или да изпрати някой да повика Бар или Ремо, за да направят нещо Езерняшко и да го изтръгнат от транса, но най-сетне той си пое дълбоко дъх, изправи се и лицето му придоби нормално изражение. Примигна, погледна я и й се усмихна немощно. Фаун не го бе виждала толкова изтощен от Рейнтрий.
По време на лечението Бо бе в съзнание, остана смълчан, но не откъсваше удивения си поглед от Даг.
— Да му се не види, Езерняко — изпъшка накрая и се опита да потисне кашлицата си.
— Това лечение е страшна работа, а? — обади се застаналият отстрани Ход.
— Не говори — прошепна Даг, задави се и се закашля. Фаун бързо го загърна с едно одеяло и му даде чай. Той вдигна чашата към устните си с трепереща ръка, отпи и заговори отново: — С помощта на същността свързах разкъсаното и някои от по-големите кръвоносни съдове. Ножът на Крейн е пропуснал най-големия. Ако не беше, досега да ти е изтекла кръвта. Фаун ще те зашие.
Фаун кимна и почисти кръвта, изтекла по време на намесата на Даг. Вече бе сложила конец в иглата и се зае с поставената й задача. Бо охкаше и пъшкаше, но търпеше.
— Най-голямата опасност сега е инфекцията — обясни Даг. — Защото мисля, че ще се инфектира. Трябва обаче да изчакаме, за да видим какво ще стане.
Истина беше. Подобни рани в корема обикновено бяха равносилни на смъртна присъда, защото треската довършваше онези, които не бе успяло да довърши кръвотечението. Бо вероятно знаеше, защото кимна. Когато Фаун завърза конеца, Уит, Ход и Бери вдигнаха Бо и го пренесоха на койката му. Даг седна на пода и се загледа в тавана.
Фаун тъкмо се питаше дали не трябва да сложат и Даг да си легне, когато дойдоха Бар и Ремо — били убили някакъв бандит, който се опитвал да избяга през гората. Фаун надникна през люка и видя на брега два оседлани коня. Върху седлото на единия бе преметнат кльощав червенокос мъж, острите му черти бяха разкривени от смъртта.
Крейн все така лежеше до клетките. Брадичката му потрепваше и той извъртя очи, за да я погледне. Тя трепна уплашено и се скри в каютата. „Даг, какво си му направил? Нито съм виждала, нито съм чувала за подобно нещо…“
Бар бе в кухнята, надвесен над Даг, мръщеше се.
— Даг, какво си направил на онзи на палубата? — зададе той въпроса, който измъчваше и Фаун.
— Това ли е Крейн? — попита Ремо.
— Да — отвърна Даг, без да откъсва поглед от тавана. — Счупих му врата. Може и така да се каже. Няма да се оправи, в случай че някой от вас иска да знае.
Изражението му бе ледено. Фаун си спомни шока в очите на Крейн, когато той изпусна ножа и се свлече като рухваща стена. „Може и така да се каже.“ А как иначе можеше да се каже? Дали двамата младежи щяха да приемат думите му? Или Даг щеше да й обясни по-късно, когато останеха насаме?
Ход и Уит разказваха един през друг на двамата патрулни какво се бе случило, от време на време със сумтене се намесваше и Бо. Бери не каза много. Все още притискаше до себе си подсмърчащия Хоторн. Разказът им превърна страховитото преживяване в истинско приключение и момчето живна и скочи от скута на сестра си, за да добави още подробности, повечето кървави. Когато приключиха, Хоторн нямаше търпение да изскочи навън, за да види трупа на Малкия Дръм. Бери го пусна с нежелание.
— Глътнах си езика, когато видях как онзи е притиснал ножа до гърлото на Фаун — обясни Уит, — но да ви кажа честно, тя бе по-скоро бясна, отколкото уплашена.