Мълчание.
— Щом е така — реши Даг — и е прокуден, значи е Крейн Лог Холоу. — Очите на Крейн трепнаха и Даг се усмихна с мрачно задоволство. — Това е единственият лагер в Олеана, от който са прокуждали патрулен през последните шест години, а е много малко вероятно в същия лагер да се окажете двама.
Крейн изви поглед, доколкото можа, и каза:
— И Крейн става. — Това бяха първите му думи.
— Става — съгласи се Даг. — Значи хванахме началото и края. Какво има по средата?
— Какво значение има?
— За съдбата ти ли? Не много, поне в момента. Но ако искаш да ни разкажеш, вместо други да говорят от твое име — или против теб, — имаш приблизително два часа, докато стигнем Елбоу. След това си измивам ръцете.
Крейн сви черните си вежди, сякаш разговорът му бе омръзнал, но отговори:
— Ще сте много смешни, докато влачите човек, който не може да се помръдне, за да го обесят.
— Не ми е смешно.
Езерняците, сети се Фаун, рядко лъжеха един пред друг. Дали Крейн можеше да се заслони, докато бе в това състояние? Даг поне трябваше да е отчасти открит и едва ли му беше приятно. Бар и Ремо бяха настръхнали, също като хора, разчесали рана, така че Фаун усети, че и те са частично открити.
Крейн завъртя глава от едната на другата страна и се намръщи.
— Какво ми направи, мътните да те вземат? Не си чувствам тялото. С усет за същност и без него.
— Веднъж видях как един падна от коня — отвърна Даг. — Счупи си врата на същото място, на което аз прекърших твоя. Живя месеци след това. Ние няма да ти причиним подобно нещо.
— Но ти дори не ме докосна! Беше на двайсет стъпки от мен, на брега. Направил си нещо със същността.
— Точно така — потвърди спокойно Даг, но не му обясни какво точно. Ремо и Бар изглеждаха притеснени. Стреснатият поглед на Крейн издаваше неизказания въпрос „Кой си ти?“.
Докато го миеха, бе станало ясно, че е напълно безпомощен. Сигурно вече бе разбрал, че е говорещ мъртвец. Фаун умееше да се преструва на безразлична към мъчения, от които не можеше да избяга, но никога не бе виждала истинско безразличие.
Последва ново мълчание.
— И така — пробва отново Даг, — бил си твърдоглав патрулен, който е обичал да нарушава правилата, не е пожелал да се поправи и са те прогонили от Лог Холоу. Може дори да си бил крадец.
— Лъжа! — заяви Крейн. И след малко добави: — Е, тогава беше лъжа.
— Нима? — попита тихо Даг. — Имало някакво фермерско момиче, доколкото разбрах. Може дори да сте имали и деца. Какво стана с тях? Когато от лагера са те изритали, ти върна ли се при нея?
— За известно време — призна Крейн. — Тя не се интересуваше от уловен дивеч, искаше онова, което донасяхме след обиколки с патрула. След това проклетата мръсница умря. Бях се отказал от всичко заради едно нищо.
— Как умря?
— От треска. Бях заминал. Върнах се и заварих неописуем хаос…
Даг погледна Фаун тъкмо когато тя докосваше драскотината, останала от ножа на Крейн. За малко да я загуби. Понякога се бе питала какво ще се случи с нея, ако убият Даг, но никога досега не бе и помисляла какво ще стане с Даг, ако тя умре. Първия път, когато бе останал вдовец, едва бе надмогнал мъката, въпреки че е бил заобиколен от близки и роднини. Какво ли щеше да се случи с него, ако останеше съвсем сам?
— Ами децата? — попита Даг. Гласът му бе съвсем спокоен, тих. Как иначе, нали трябваше да накара Крейн да продължи да говори. Фаун прехапа устни и си представи изоставените деца.
— Пратих ги при сестра й. Тя обаче не искаше мелези. Скарахме се… и аз си тръгнах. След това не знам какво е станало.
Фаун предположи, че спорът им е бил ужасен. Смъртта на който и да е от родителите е огромен шок за децата, но когато загубят майка си, е особено тежко, дори ако са заобиколени от цялото семейство. А Крейн ги бе изоставил. Даг не повдигна този въпрос, а попита:
— После какво стана?
— Известно време обикалях Олеана. Когато ми омръзнеше да живея в горите, вършех каквато работа ми предложеха фермерите или се пробвах на зарове. Започнах да крада, когато нямаше какво друго. Лесна работа, като впрегнеш усета за същност. Можех да вляза като призрак в къщите и магазините им. Най-обичах къщите, чиито стопани ме бяха гледали накриво или ме бяха изгонили.
Ремо не успя да сдържи гнева си.
— Значи следващия път, когато през някое село мине патрул Езерняци, ще ни обвинят и в кражба! — Даг му даде знак да замълчи. Крейн изкриви устни в подобие на усмивка. На колко ли години беше? Със сигурност бе по-стар от Бар и Ремо, но по-млад от Даг, реши Фаун. Ремо наблюдаваше Бар, който обичаше да нарушава правилата, толкова многозначително, че приятелят му се размърда, обзет от неудобство. Вдигна поглед, сякаш искаше да му каже: „Аз не бих…“ Въпреки това Фаун бе наясно колко лесно може да се подведе човек.