Крейн продължи:
— Една нощ някакъв фермер се събуди, преди да успея да се измъкна, и ме хвана. Трябваше да го накарам да замълчи и го ударих прекалено силно. Тогава реших да напусна Олеана. Тръгнах към реката, похарчих парите, които бях взел от него, за да си платя превоза на една фермерска лодка. Казах си, че ако замина достатъчно далече, мога да стана друг човек. Щях да си сменя името, да започна отначало. Канех се да реша дали да тръгна на юг към Греймаут или на север към Лутлия. Казваха, че там не задавали много въпроси, стига патрулният да издържа на студ и сняг. А после в пещерната кръчма се запознах с Бруър и играта му. Разбрах какви ги върти.
— Каква игра? — Даг продължаваше да говори съвсем тихо. Ремо бе присвил очи към него. Думите на Крейн се нижеха така, сякаш бе забравил за слушателите си и се бе потопил в спомени. Даг мълчеше, да не би да прекъсне разказа. Фаун не можеше да разбере дали не е направил нещо, за да принуди Крейн да говори.
— Разбрах как Бруър се запасява с нови бандити, когато неговите хора намалеят — отвърна Крейн. — Когато вземеше пленници, двама или повече — най-добре се получаваше, когато бяха четирима, — ги насъскваше да се бият помежду си по двойки. Ако откажеха, ги заколваше. Втората двойка почти никога не отказваше. Ако пленниците бяха повече, караше победителите да се бият помежду си, като наградата за оцелелия бе да стане член на бандата. Каза, че по този начин успява да си събере хората, които му трябват. Че след като избият приятелите си вместо него, той вече притежава умовете им.
Олдър, сети се Фаун. Това ли се бе случило с Олдър? В такъв случай какво точно се бе случило с Бъкторн и бащата на Бери и останалите от екипажа? Тя потръпна, когато разбра, че Даг не шепне, за да не проличи колко е ядосан, а защото не иска думите му да стигнат до останалите на лодката.
— Само че нещо се беше объркал — продължи Крейн. — Аз се оказах наградата му, когато се появих. Да вербуваш един Езерняк за кражби и убийства! Той реши, че е овладял играта до съвършенство. Не му казах, че си е направил грешно сметката.
Странна хвалба. След като Крейн не бе успял да бъде най-добрият, очевидно бе решил да стане най-лошият. Нямаше друго обяснение.
— Аз, разбира се, спечелих. Беше съвсем лесно. Останах няколко седмици, научих се на занаята, убедих и омаях неколцина от бандата, за да видя какво ще излезе от тази работа. И след това доведох играта на Бруър до логичния й завършек. Така и не разбрах дали се изненада, или не.
— След като спечели, защо не си тръгна? Колкото и да са те пазили, щом си могъл да се промъкнеш покрай фермерите като призрак, защо да не се измъкнеш от бандитите?
— И къде да отида? Фермерите нямаше да ме искат, а пък Езерняците… те щяха да подушат кръвта по същността ми. По всичко личи, че спечели Бруър.
— Самоубийство? — предложи все така тихо Даг.
Крейн го зяпна недоумяващо.
— Нямах зареден нож! Нямаше начин да се сдобия с нож, след като ме пропъдиха. Проклетият лагерен съвет ми взе моя заедно с всичко останало. — Крейн извърна глава и млъкна.
Фаун се намръщи. Крейн — не друг, а Крейн! — се бе стреснал от предложението на Даг не защото се страхуваше да сложи край на живота си, а защото не искаше да пропилее смъртта си, без да има споделящ нож, който да я поеме. Отговорът му бе спонтанен, напълно искрен. А пък Ремо и Бар изглеждаха така, сякаш всичко бе в реда на нещата. Тя притисна юмрук към челото си. „Езерняци! Та те са си истински Езерняци!“ Абсолютно луди.
Даг отново заговори.
— Ръководил си бандата дълго. Разбирам, че си задържал всички по доста изкривен начин, но ми кажи какво те задържаше теб?
Крейн извърна брадичка, сякаш вдигаше рамене.
— Пари, богатство, от което нямах голяма нужда, но играта на Бруър ме очарова. Освен че беше луд за пари, му доставяше удоволствие, защото имаше нещо по-мизерно и от него, нещо, което можеше да презира. Аз… Все едно че си имах собствени обучени за бой кучета, с тази разлика, че моите животни бяха значително по-интересни. Не ми се налагаше да правя абсолютно нищо. Те просто се събираха около мен. Пусни някой Езерняк сред фермерите и това е резултатът. Ако не се качи на върха, те сами ще го качат. Самите те искат да бъдат управлявани от по-добри. Същите са като овцете, които не виждат разликата между овчарите и вълците. Честна дума, така е.
— Ти ли ги накара, или те теб? — попита все така тихо Даг.
Усмивката на Крейн стана по-широка.
— Ти си онова, което ядеш. Всяка злина научава този факт.