Този път Даг трепна и Крейн го забеляза.
Даг си пое дълбоко дъх.
— Ремо, дай ми ножа, който си намерил.
Ремо извади с нежелание скрития под дрехите му нож. Даг прецени оръжието в дланта си и погледна строго Крейн.
— Откъде го намери? Откъде си взел лодката с кожи?
— Не бях аз. Просто нещастна случайност. Двама Езерняци търговци от Рейнтрий решиха да спрат точно пред пещерата. Не успях да спра хората, въпреки че им казах, че са кръгли глупаци. Изгубих шестима по време на битката, която последва.
— А опита ли се да пуснеш Езерняците в играта?
— Не доживяха до играта.
Даг докосна с устни калъфа на ножа по стария познат начин.
— Струва ми се, че не ми казваш цялата истина. Този нож е бил посветен на жена.
Крейн отчаяно стисна зъби.
— Добре де! Бяха двойка с брачни върви. И двамата умряха.
— Убил си я и дори не си й позволил да сподели смъртта си! — възкликна Ремо.
— Беше мъртва, когато стигнах до нея. Биха се смело, беше нанесен един недобре преценен удар… Поне си спестих пререканията с братята Дръм. Не беше много разумно да им позволявам да си играят с Езерняци.
Последва мълчание.
Крейн не каза нищо повече. В него нямаше нито надежда, нито ярост, той не очакваше да си отмъсти. Просто чакаше. Не чакаше нищо конкретно, просто… чакаше. Вече не страхуваше от смъртта.
Даг стисна здраво ножа.
— Ако имаше нож, щеше ли да споделиш смъртта си, или предпочиташ да увиснеш на бесилото?
Крейн сякаш се замисли.
— Ако имах нож…
— Защото смятам да променя посвещението на този — отвърна Даг. — Ще го посветя на теб.
Бар го зяпна изумено.
— Но ти си патрулен.
— Но и лечител — обади се Ремо.
— Казах „смятам“. За пръв път ще посвещавам нож и не знам дали ще се получи. Ако не се получи, поне никой няма да се оплаква.
Крейн присви очи.
— Значи така ще въздадеш справедливост? Ще сложиш край на живота ми с ножа на жената.
— Не, просто не искам да похабя материала. Трябва ми зареден нож. Не обичам да съм с празни ръце.
— Даг — започна притеснено Ремо, — този нож е принадлежал на някого. Не трябва ли да потърсим истинския собственик? Или поне да го предадем в следващия лагер?
Даг стисна зъби.
— Мисля да постъпя и с ножа, както с останалата част от съкровището в пещерата — както се постъпва при вадене на потънал кораб.
— А той има ли право да сподели смъртта си? — полюбопитства Бар. — Очевидно лагерният съвет е бил на друго мнение, когато са го изгонили.
— Той вече няма лагер. Което означава, че аз съм капитан на лагера. Гарантирам, че може да отдаде смъртта си.
Срещна стреснатия поглед на Фаун и сведе очи. „Да, той знае за споделянето“, каза си тя. Бар и Ремо го наблюдаваха уплашено. Фаун не ги винеше. По лицето на Крейн се изписа странно изражение, сякаш на този свят все още имаше нещо, което искаше — и то бе в ръката на врага му. Почудата на Фаун се смеси с ужас. Тя очакваше Крейн да каже: „Мътните да ви вземат и дано злините стъпчат този свят.“ Не очакваше да се съгласи да зареди ножа със смъртта си.
— Игрите в пещерата бяха по-забавни — изръмжа Крейн. — Кажи, патрулен, няма ли да трепнеш, ако трябва да ме убиеш със собствената си ръка?
Даг сведе поглед и отвърна все така тихо:
— Вече го направих. Сега просто обсъждаме погребението ти. — Подпря се с ръка и стана с тежка въздишка. Нямаше повече въпроси, въпреки че Бар и Ремо изглеждаха така, сякаш ги измъчват още десетки. Не че бяха към Крейн.
— Капитане, дето си нямаш лагер — обади се Крейн, когато Даг понечи да се обърне.
Даг го погледна.
— Погреби костите ми.
Даг се поколеба, после кимна.
— Щом искаш.
Фаун го последва в кухнята, където той извади споделящия нож и закачи калъфа на врата си. Не го върна на Ремо.
— Искрице, налей вода в чайника. Искам да изваря този нож и да го пречистя от старата му същност, преди да стигнем пещерата.
Щом „Завръщане“ спря пред пещерата на бандитите, сложиха Крейн на носилка от одеяла, прехвърлени между две мачти, свалени от „Костенурка“. И лодкарите, и бандитите зашумяха, докато го пренасяха. Той затвори очи — сигурно се преструваше, че е в безсъзнание. Това бе начинът му да избяга, реши Фаун. Даг тръгна след носилката, но Мечкогон и един от ловците от Рейнтрий го спряха още на първата крачка и го заведоха при ранените.
Помощникът на Уейн, Садлър, се смъкна по стръмния склон и помаха на Бери.
— Открихме лодки, вързани зад онзи остров — каза и посочи отсрещния бряг, където се виждаше гола гора. Каналът между острова и сушата бе съвсем тесен и само опитно око можеше да го различи. — Уейн пита дали ще познаеш лодката на баща си или някоя друга.