Фаун се замисли.
— Даг веднъж ми каза, че когато някой близък почине, Езерняците носели косата си вързана на траурен кок цяла година и това не било прекалено дълго. Тя току-що осъзна загубата си. Баща й, Бъкторн… а и Олдър. Заради Олдър е най-зле, защото тя мислеше, че го е загубила, откри го и го загуби втори път.
— Изобщо не плака.
— Може да е като Хоторн и да се крие в гората, за да не плаче пред други. Човек се пита… какъв ли живот е водила, след като се отказва от утеха дори в най-тежките моменти, сякаш да имаш нужда от помощ е проява на слабост. Може пък да си мисли, че ако е достатъчно силна, ще спаси всичко. Само че не става така. — Тя се намръщи и продължи: — След злината в Гласфордж Даг ме утеши, но пък той има богат опит в това отношение.
— А аз нямам — отвърна отчаяно Уит.
— Но го натрупваш. Просто гледай да внимаваш.
Той избърса носа си с опакото на ръката си.
— Фаун… Тази злина те е наранила, уплашила те е до смърт, но не е било толкова сложно като сега.
Тя си пое дълбоко дъх и най-сетне отвърна.
— Уит… когато ме хвана, злината от Гласфордж изтръгна същността на десетседмичното бебе, което носех в утробата си. Когато пометнах, едва не ми изтече кръвта. Даг спаси живота ми онази нощ, грижеше се за мен. Бебето не можа да спаси.
Сякаш някой го фрасна по главата. Този път май бе успяла да привлече вниманието му.
— Какво? — ахна той. — Не си споменала…
— А ти защо мислиш, че избягах от къщи? — попита тя нетърпеливо.
— Ами кой беше… чакай, не, не може да е бил Даг, не е възможно…
Фаун тръсна глава.
— Не, бащата беше момче от Уест Блу и вече няма значение кой е бил, освен че ми даде ясно да разбера, че не желае да има нищо общо. Затова заминах сама. — Тя си пое дълбоко дъх и продължи: — Но пък срещнах Даг и всичко се нареди. Но изобщо не беше… просто.
— Не си споменала — повтори тихо той.
— Мълчанието не означава, че не скърбиш. Не исках някой да човърка раните ми, нито пък да слушам тъпи шеги. Нито пък семейството ми да ме разпитва до полуда.
— Ама аз нямаше да… — Той се поколеба.
— Просто бъди до Бери, Уит. Бъди единственият човек на този свят, на когото не й се налага да обяснява, просто бъди до нея. Подай й чиста кърпа, когато заплаче, дай й нещо топло, за да облекчи болката. Ще има време да я прегърнеш. Просто имай търпение.
— Добре — съгласи се Уит и я последва по брега, за да настигнат Садлър и Бери.
22.
Даг излезе от пещерата и вдигна ръка към изтръпналото си лице. Лечението, което бе приложил на мъжа от Силвър Шоулс с разкъсаната вена, се бе оказало успешно, а Чикори бе отворил очи преди малко, бе преглътнал малко вода и се бе оплакал, че главата му ще се пръсне от болка, беше се изпикал — все добри знаци — и бе заспал. Междувременно обаче един от хората от другата лодка — добре че не бе нито бащата, нито синът — бе издъхнал неочаквано: дълбока рана от нож, за която приятелите му мислели, че се е затворила, бе прокървила отново под превръзките и кръвта бе напълнила дробовете му.
„Ако бях тук, можех да го спася.“ Но ако Даг бе останал тук, нямаше да е на „Завръщане“ и останалите щяха да загинат. „Ако бях десет хиляди човека, които да се пръснат на сто места едновременно, можех и сам да спася света.“ Тръсна глава, доволен, че Фаун го бе оставила да поспи, защото този последен удар, прибавен към умората, щеше да го повали. Открай време се измъчваше, когато губеше онези, които му се доверяваха и го следваха. „Не следваха теб. Следваха Уейн и Чикори.“ Даг се замисли над този аргумент, но изглежда, в момента бе най-разумно да си почине.
Денят бе ясен и мразовит, приличаше на спокойна искряща есен. Лодкарите бяха запалили огньове, за да се стоплят и да сготвят. Част от мъжете спяха, ранените пъшкаха. Трети бяха вързани. Даг присви очи към пленниците, но го прекъсна забързаният Бар.
— Даг, ела бързо.
Поредният смъртно ранен ли? Даг се остави младежът да го поведе надолу по склона. Под ботушите им се търкаляха камъчета.
— Защо още не са обесили тези типове? Признавам, че се надявах да сте приключили, докато дойда.
— Точно това е проблемът — заяви Бар.
— Нямате достатъчно въжета ли? Или дърветата не достигат? — Бери имаше въжета в склада. Въпреки че ако й поискаха, бе най-добре да не й споменават, че е за Олдър.
— Не, просто… а бе слушай.
— Винаги слушам.
Група мъже бяха насядали в кръг по пънове под един сипей близо до лодките. Уейн беше сред тях, също и Мечкогон, както и другите трима капитани — Грийнъп от големия кораб от Олеана, който едва ли бе много по-възрастен от Ремо, Слейт от лодката от Силвър Шоулс, мускулест мъж на възрастта на Уейн, и някой си Фалоуфийлд, мъж с благо лице от южната част на Рейнтрий. Някои изглеждаха объркани, други притеснени или разгневени, но всички до един бяха смъртно уморени след жестоката битка през нощта. После пък бяха разпитвали бандитите и бяха научили ужасяващи неща, по всяка вероятност разказани с много повече подробности, отколкото Даг бе научил от Скинк, Олдър и Крейн. Крейн лежеше върху одеялата под един храст наблизо и уплашените лодкари го заобикаляха. Каквото и да бяха обсъждали мъжете, разговорът им явно продължаваше от доста време.