Беше обяснявал това толкова пъти, че речта му бе гладка като речни камъчета. Някои от присъстващите бяха чували по-ранните версии, но нямаше нищо лошо в това пак да им набие идеята в главите. Колко ли пъти бе повтарял пред млади патрулни методите на действие?
Същност. Работа със същността. Злини… Последната дума привлече вниманието на всички, които бяха започнали да се разсейват. Най-младите решиха, че това е просто приказка, но по-възрастните кимаха с разбиране. Мъжете от Рейнтрий, които бяха участвали във войната срещу злината, кимаха и си шепнеха с любопитните, застанали близо до тях.
Крейн не откъсваше гневния си поглед от Даг — не можеше да повярва на това, което чува. Даг не го бе питал дали има нещо против да участва в тази демонстрация, но не съжаляваше. Ако Крейн не бе изгубил правото си на избор, след като бе убил фермера от Олеана, след това го бе изгубил стотици пъти. Непочтеният му живот бе причинил много мъка и болка. Поне смъртта му щеше да донесе нещо добро.
„Ако това може да се нарече добро.“
Даг стигна до тайната същност и отново извиси глас.
— Създаването на ножове е най-трудното, на което са способни Езерняците, и най-… — канеше се да каже „тайното“, но вместо това се спря на други думи, — и се извършва в усамотение. Ножовете се създават от кости, костите на Езерняци, наречени като дарове. Те не са изровени от гробове, нито пък са откраднати от фермерски гробове, както се говори между вас. Те са наследство от близките и роднините ни. Даряването на кост е най-тържествената част от погребението. — Също така и най-кървавата част, но за това нямаше никакво намерение да спомене и дума. Сега стигаше до най-важното, до най-проблематичната част от днешния урок.
Извади костения нож от калъфа на врата си и го подаде на Фаун, а тя стана, за да го вземе.
— Съпругата ми Фаун ще мине от човек на човек, за да го видите всички и да знаете как изглежда истински споделящ нож. Докоснете го, ако искате, и го подръжте за момент. — „Моля ви, отсъстващи богове, само не им позволявайте да го изпуснат на камъните.“ — Моля ви да го държите внимателно, с уважение, защото… защото веднъж притежавах подобен нож, дар от първата ми съпруга, и знам как бих се почувствал, ако… — Млъкна и въздъхна.
Фаун обиколи хората и докато си подаваха ножа, не откъсна очи от него. Даг отново започна да обяснява:
— Открихме този нож в тайник в пещерата, където бяха скрити и кожите, откраднати от Езерняците. Предполагаме, че го е направил Езерняк от Рейнтрий от бедрената кост на свой роднина. Не може да се каже чий е, тъй като острието не бе гравирано, както се прави понякога. Бил е подарен на Езернячка, убита от речните бандити приблизително на мястото, на което сме застанали…
От всички разкрития този ден Даг най-много държеше лодкарите да разберат истината за ножа и да го видят и докоснат. Доколко можеше да приобщи хора без усет за същност към така наречената Езерняшка магия? Най-лесно бе да ги накара да докоснат гладката кост, да преценят тежестта й в дланта си, да си подадат ножа един на друг. През цялото това време Даг отправяше безмълвни молби към непознатия донор. За негово огромно облекчение лодкарите не гледаха ножа с отвращение, нито пък се кискаха нервно, напротив, проявиха необходимото уважение, държаха се възпитано и си мълчаха.
Ремо и Бар бяха стиснали устни и не изпускаха ножа от очи. И двамата бяха готови да скочат, ако се наложи.
Най-сетне Фаун се върна, подаде ножа на Даг и коленичи. Той го вдигна високо.
— Създателите на ножове не просто оформят повърхността на ножа, те оформят и същността му, за да го превърнат от кост в нож, и с пак с помощта на същността го подготвят за следващата задача — да съхрани смъртта на някой Езерняк така, сякаш е запечатана в бутилка. Този нож вече бе посветен, но с помощта на същността и гореща вода аз го почистих. Сега ножът не е зареден, все едно току-що излиза от ръката на създателя си. Така че следващата стъпка е да ви покажа процеса на зареждане.
Коленичи от лявата страна на Крейн с гръб към мътната река.
— Кръвта е много интересна, когато се работи със същност — провикна се той, — защото тя носи живата същност на човека дори след като напусне тялото, поне докато не се съсири и не умре. При обикновеното зареждане донорът пуска малко кръв в нова дървена купа, но ние ще пропуснем тази крачка.
Ножът, с който се прерязваше вената, трябваше да се нагрее, за да не предизвика инфекция. Имаше известни тънкости, които Даг си спомняше от времето, когато ножът на Каунео бе посветен на него, но сега нямаше нужда да прибягва към тях. В момент на паника се запита дали ще успее да се престори, ако не успее да зареди ножа, и да забие в гърдите на Крейн безполезно острие. Фермерите нямаше да разберат, но Ремо и Бар щяха да усетят.