Седна с кръстосани крака, все едно щеше да лекува пациент. Това го притесни — но трябваше да остави притесненията за по-късно. При работата със същността не можеше да си позволи колебания, също както по време на патрулиране. Погледна Фаун и се опита да я успокои.
— Той не усеща нищо от врата надолу. Няма да го боли.
Тя кимна. Даг нагласи костения нож под ръката на Крейн, а Фаун, вдигнала ръката на парализирания, взе бойния нож на съпруга си и проряза бледата кожа от вътрешната страна достатъчно дълбоко, за да потече кръв.
И изведнъж Даг се потопи в друг свят. Материалният свят — следобедната светлина, голите дървета, каменистият хълм и насъбралите се мъже — изчезна като призрачно видение. Все още усещаше присъствието им, но този път бе нещо като мъгла, в която пулсираше всяка същност. Мъжете бяха изтъкани от сложни нишки, а Фаун блестеше като пламък. Даг се бе слял със същността си. Ножът в ръката му съдържаше огромен потенциал. Крейн… Същността на Крейн бе тъмна и разпокъсана, но кръвта му се процеждаше на ярки капки.
Даг протегна призрачната си ръка под алените капки и насочи мислите си към посвещението, което познаваше от времето, когато бе наблюдавал как в Лутлия направиха нож за него. Беше го използвал в Рейнтрий, за да прекъсне смъртоносната хватка на злината. Посвещението бе най-значителният дар на създателя на ножове, в него се капсулираше смъртността. Той сви призрачната си ръка над Крейн. Появилото се неприятно усещане, че съществува известна прилика между него и ренегата, щеше да улесни задачата му. Той отпусна същността си да потече към острието, за да се смеси с тръпнещата в очакване същност на ножа. Остави ги да се докоснат.
Отдръпна се и се раздели с онази частица от себе си, която бе превърнал в чаша за Крейн.
Ахна удивен. „Мътните го взели! Не знаех, че ще боли толкова!“ Наблюдаваше обзет от ужас как призрачната му ръка се отдели от уловената си в ножа част. Все едно бе отхапал собствения си пръст. Богове, нима Дар изпитваше същото всеки път, когато зареждаше нож? „Братко, моля те за прошка.“
Същността се стелеше точно както трябва… „Или умея, или не. Ако отговорът е не, мога отново да изваря острието и да започна отначало — много от чираците на създателите са постъпвали точно така при първите си опити.“ Въпреки несигурността бе убеден в едно. „Умея.“
Върна се към света и примижа, разтреперан, измръзнал, все едно бе лекувал тежко болен. Кървавият нож трепереше в десницата му, лявата ръка го болеше, а призрачната гореше. Бързо провери усета си за същност и разбра, че не може да достигне на повече от сто крачки. „От тази работа няма да се възстановя за един ден.“ Вече нямаше да използва същността. Оттук нататък щеше да е лесно. Оттук нататък всичко щеше да е точно толкова странно, колкото и досега.
Даг преглътна и заговори прегракнало:
— При обичайното създаване на нож в този момент създателят го почиства и го дава на новия му собственик. Доброто посвещение може да трае цял живот. — Така трябваше да бъде. Той протегна ръка към Фаун. Тя взе ножа от изтръпналите му пръсти и почисти кръвта с парцал. Даг не бе сигурен доколко зареждането е добро — струваше му се по-неумело, отколкото на направения в Лутлия нож. Въпреки това бе солидно направен. Дали не беше прекалил със зареждането? Все още не бе стигнал до желания край.
— Зарежданията са различни. Баща ми прободе сърцето си преди дванайсет години, когато бе тежко болен. Първата ми съпруга се нанизала на ножа си, когато усетила, че умира от раните си на бойното поле на север. Ремо получил своя от възрастна роднина, която отдала последните мигове от старостта си на ножа — забеляза как Ремо трепна при тези думи, — и собствената й дъщеря й помогнала да го направи. Виждал съм как патрулни си помагат един на друг в подобни моменти. Разберете, че споделящият нож не се използва като инструмент за екзекуция. — Нито пък за да видят какво става група фермери, призна пред себе си Даг. — Това е нещо, което нито един фермер не е виждал, така че много внимавайте. — Последните думи ги изрече със строгия глас на патрулен командир. Всички впиха очи в Езерняците.
— Ти си напълно откачил — прошепна Крейн. Лицето му бе извърнато от зяпачите на хълма.
— Имам си причини — измърмори Даг. — Може би си щял да ги разбереш по времето, преди съвсем да пропаднеш.