— Мен ме прокудиха. Ако имат капчица здрав разум, теб ще те изгорят жив.
Без да обръща внимание на думите му, Даг каза:
— Разгърни му ризата, Искрице.
Чевръстите й пръсти разкопчаха копчетата и оголиха гърдите му. Даг се запита дали Ремо ще си поиска ризата. Вгледа се в сребърните очи на Крейн и бандитът се намръщи.
— Готов ли си? — „Съгласен ли си?“ От всички изисквания за ритуала това бе задължително.
— Ако искаш проклятието ми на умиране — изръмжа Крейн, — имаш го.
— И аз така си помислих.
— Значи, ако проклятието ми има същата тежест като благословия, дали благословията ми няма да се окаже проклятие? Мътните да те вземат дано, имаш ги и двете. Оправяй се сам. Аз бях дотук. — Извърна лице към реката. — Спаси ме от този безнадежден свят. — И след малко добави: — Да не си посмял да оставиш проклетата си ръка да трепне!
Това бе достатъчно ясно съгласие.
Даг постави върха на споделящия нож под ребрата на Крейн и изчака няколко секунди, колкото да обясни тихо на Фаун за правилния ъгъл, под който ножът трябва да достигне сърцето и колко сила трябва да приложи, за да свърши всичко с един-единствен натиск, без да счупи острието. Личеше й, че е напрегната, но очите й не трепваха. Кимна.
Даг протегна същността си, за да е сигурен в местоположението на сърцето на Крейн, стисна дръжката и с едно рязко движение вкара цялото острие.
Устните на Крейн потръпнаха, той подбели очи, но цялото внимание на Даг бе насочено към същността. Той замръзна, все още стиснал дръжката, докато разтварящата се смъртна същност започна да се насочва към върха на ножа, сякаш привлечена натам. Дали щеше да се задържи? Ами ако се затвореше и не се получеше?
„Стана.“
Даг задиша отново. Крейн бе издъхнал.
Даг примигна, вдигна поглед и се огледа. Лодкарите бяха притихнали. Двамата Езерняци също.
Даг извади заредения нож от гърдите на мъртвия и го вдигна високо.
— Този Езерняк — не желаеше да използва думи като „ренегат“ или „прокуден“ — отдаде смъртта си на ножа, та той да порази следващата злина, която пресече пътя ми.
Двайсет и шестима Езерняци преди Крейн се бяха доверили на Даг, убедени, че смъртта им няма да е напразна. От всички ножове и смърти, които бяха минали през ръцете му, тази бе най-черната. „Мътните го взели, получих го по трудния начин.“ Той подаде ножа на Фаун, за да го почисти и да го пъхне в кожения калъф на врата му, тъй като ръката му все още трепереше и нямаше да се справи дори с тази простичка задача.
— Не мога да ви кажа дали Крейн е платил за престъпленията си. Това вече е друга работа.
23.
Фаун стискаше зъби, за да не издаде колко й се гади, докато Даг се изправяше над мъртвото тяло на Крейн. Беше се сетила да му донесе патерицата, за да може да се подпре. Той я стисна, опря се на рамото й и двамата бавно тръгнаха по брега. Фаун кимна на Бери и младата жена ги последва, Уит закрачи след нея. Бар и Ремо останаха да се погрижат за трупа. Намръщените лодкари се пръснаха сред дърветата, за да се погрижат за своята част от изпълнението на присъдите.
Даг не тръгва към „Завръщане“, а надолу по течението. Стигна един поток и сви по скалистия му бряг към тясната ливада, на която бандитите пускаха конете си. Тревата покрай потока бе все още зелена, докато по-настрани се бе превърнала от есенно кафява в унило сиво-кафеникаво, като престояло сено. Десетина коня наостриха уши, когато новодошлите се приближиха, само един изпръхтя любопитно, когато минаха покрай него. Даг спря, за да го погали, и животното наведе глава и отпусна уши.
— Обичам конете — каза Даг. — Толкова са големи, умни и със съвсем семпла същност. А най-хубавото е — въздъхна той, — че не са хора. Ето там, Искрице. — Той кимна към една самотна топола в края на ливадата, голите й клони бяха протегнати към небето. Седна на земята, облегна се на ствола и затвори очи. Фаун се отпусна до него. Стори й се необичайно, че остави дланта си да лежи в скута й, и тя я погали нежно, при което устните му потрепнаха също като на кон. Пръхтящият кон ги последва бавно, тъй като бе спънат, но когато стигна при тях, подаде муцуна за нова ласка.
Фаун подозираше, че животните — спокойни, топли и със съвсем близки същности — помагат на Даг да заличи спомена и мислите за онова, което се случваше сред дърветата и в пещерата. Ако му бе останал някакъв обхват на усета за същност, сигурно щеше да се заслони и да остане съвсем сам сред тишината. Е, в момента бяха обградени от тишина, но пък самотата не бе толкова добра.
Уит остана при конете, за да ги огледа. Бери също спря, за да погали един от кротките, но изви глава, щом чу приглушен писък. Може и да бяха далече от пещерата, но се чуваше какво става. Тя отстъпи от коня и застана неподвижно, загледана към склона и гората, сериозна, висока, съвсем сама. При следващия вик потръпна. Приличаше на трепетлика, самотна и обречена.