Уит я наблюдаваше уплашено, след това се обърна към Фаун и разпери ръце в неизречен въпрос. Фаун му кимна окуражаващо. Той преглътна, пристъпи към Бери и без да каже и дума, я прегърна. Не се опитваше да я ухажва, просто искаше да я утеши в трудния момент. „Ще се сгуши в топлината му, докато болката премине.“ Бери отпусна глава на рамото му, стиснала здраво очи. Русата й глава стърчеше малко над неговата тъмна — Уит си бе типичен представител на семейство Блуфийлд, — но сега, след като бе свела брадичка, изглеждаха еднакво високи.
Уит я държа в прегръдката си дълго, докато тя не престана да трепери, след това я отведе да седне на един пън до каменистия поток. Прегърна я и двамата загледаха как конете пасат.
— Патрулните винаги ли спъват конете си? — обърна се Фаун към Даг. В момента не можеше да говори за нищо друго. — Все се чудя как тези неща успяват да им попречат да избягат.
Той започна да обяснява, за да избегне всякакви други неприятни теми.
— Понякога. Понеже ако конят на патрулния излезе от обхвата на усета му за същност, ще му се наложи да го гони като някой… фермер. Букаите всъщност не забавят много коня, просто той се паникьосва. Предполагам, че са свикнали да се хранят тук и не се отдалечават много.
— Като че ли са се грижили добре за тях. Колко ли са откраднати от лодки и колко ли са били на бандитите? Сигурно Уейн и другите лодкари ще си ги разделят.
— Да, вече сигурно са стигнали до делбата — отвърна Даг, пъхна ножа и калъфката му под ризата си, за да не се виждат, и отново отпусна глава назад.
След малко дойдоха Ремо и Бар, и двамата много сериозни.
Даг отвори очи.
— Приключиха ли с бесенето?
— Още не — отвърна Ремо. — Ние обаче приключихме с Крейн. Радвам се, че не се наложи да го режем.
Бар се намръщи.
— Че кой би искал нож от костите на Крейн?
— Лодкарите изкопаха трап — продължи Ремо. — Него го хвърлиха пръв.
— Не е много дълбок — каза Бар, — но сигурно отгоре ще натрупат речни камъни. Някои от лодкарите искаха да накарат бандитите сами да го изкопаят, но накрая решиха, че ще е по-трудно да ги опазят, отколкото да се заемат сами.
— Един от гребците имал роднини в отвлечена от бандитите лодка — продължи Ремо, — изчезнала преди месец, месец и нещо. Едва сега разбра какво им се е случило. Уейн му позволи лично да пререже гърлото на Големия Дръм. И на Малкия, въпреки че той вече беше мъртъв. Ще ги вържат на колове пред пещерата, за да служат като предупреждение.
— Веднага след това си тръгнахме — уточни Бар.
Здрави млади мъже или не, на Фаун й се струваха потресени, и то не само заради незаслонените същности по време на екзекуциите. Бар отиде да погали една петниста кобила.
— Ей! — провикна се през рамо. — Тази е жребна. Който я вземе, ще има два коня.
Ремо отиде при него, за да провери, и Фаун тръгна след тях. Спомни си за Грейс в Уест Блу и я обзе неочаквана тъга. Как бе възможно да ти домъчнее за дома заради една кобила? Но наистина усети осезаемо липсата на кобилата и се запита какво ли прави и дали коремът й вече е закръглен. Протегна ръце и ги прокара по корема на петнистата кобила. Откога ли бе жребна? Омба щеше да го определи съвсем точно с усета си за същност. Може би Бар притежаваше същия талант.
Ремо сложи ръка върху холката на кобилата, погледна Бар, който бе започнал да вади бодили от гривата й, и каза тихо:
— Нали Уейн каза, че ни се полага дял? Можем да вземем два коня. Ще се върнем в Пърл Рифъл, преди да падне снегът.
Бар го погледна учудено.
— Я! Ти кога си промени мнението?
— Крейн… Беше ужасно. Мисля си, че не е много разумно един Езерняк да е в изгнание, далече от близките си, та дори те да го тормозят и да го гледат накриво. Май няма да е зле да се приберем и да си изтърпим наказанието.
Фаун продължаваше да гали топлия корем на кобилата.
— Според мен не е добре човек да е изгнаник независимо дали е Езерняк, или фермер. Вижте бандитите.
— Като нищо можеш да свършиш в някой трап, който сам са те накарали да изкопаеш — съгласи се Бар, стисна поредния бодил и внимателно го дръпна. — Мислех, че искаш да видиш морето… или пък да се удавиш в него.
— Вече не искам нито едното, нито другото — каза Ремо. — Светът е по-грозен, отколкото си представях. Стига ми толкова. Да се прибираме.
„Този безнадежден свят“, бе казал Крейн. А Крейн добре се бе постарал да го направи по-лош.
— Не всичко е толкова лошо — тихо каза Бар и погледна настрани, към Даг, който продължаваше да си почива с отметната назад глава. Личеше му, че е напълно изтощен. — Работата е там, че… аз също си промених мнението. Дори да не бях, не е много разумно да го оставим — кимна към Даг — да пътува сам. Всъщност ще е дори по-глупаво от най-голямата глупост, която съм правил. — Погледна приятеля си. — А ти поне знаеш, че съм цар на глупостите.