Хванати за ръце, Фаун и Даг продължиха покрай брега, въпреки че след като видя рибата с големите зъби, Фаун се обу и предпочете да стои по-далече от вълните. Все пак не знаеше дали разказите на Бо са истина, или не. Погледна Даг и видя, че отново е свъсил вежди.
— Какво те измъчва?
Той стисна ръката й и се усмихна.
— Много неща. Всичко ми е объркано.
— Започни отнякъде. Няма значение откъде. — Каквото и да го потискаше, очевидно бе важно.
Той поклати глава и си пое дълбоко дъх.
— Първо, способностите ми на лечител. Спасих двама в пещерата. Ако бяха трима или повече, останалите щяха да умрат. Как да стана лечител на фермерите, след като ще мога да помогна единствено на първите?
— Дори Езерняците лечители имат нужда от помощници.
Той се намръщи замислено.
— Сега вече знам защо предпочитат да лекуват само своите.
— Двама е по-добре от нито един. А и те няма да идват на тумби, нали?
— Обаче ако дойдат на тумби, ще стане зле. — Той продължаваше да се мръщи. — Има и други проблеми, които се избистриха, докато бях в пещерата, проблеми, за които не бях помислял. Първият е справедливостта. Ще има сблъсъци и тогава трябва да дойде редът на правосъдието, трябва да се разрешават проблемите, които хората не успяват да разрешат сами.
Фаун не знаеше какво да каже.
— Крейн каза… — Той се поколеба.
— Не позволявай лъжите на Крейн да те тормозят.
— Не ме тормозят лъжите му, а истините, които каза.
— Че какви толкова истини е казал?
— Каза. Например, че човек е онова, което яде.
Фаун прехапа устна.
— Всички хора се учат от околните. Попиват както добро, така и зло. Не можеш да промениш това.
Той въздъхна.
— Езерняците си въобразяват, че са над тези неща, когато са сред фермерите. Много се изненадват, когато се окаже, че могат да се научат на нещо… Поне така беше с мен. А пък другите неща, които каза Крейн…
И млъкна. „Сега вече ще стигнем до същността на нещата.“
— Какви неща?
— За Езерняците. Че се стремели към върха. По един или друг начин. Независимо дали искат, или не. Страх ме е да видя подобно нещо. Дори Бери се притеснява от мен, при това на собствената си лодка.
Фаун смръщи носле, без да крие, че не вярва.
— Та ти си три пъти по-възрастен от нея — изтъкна тя. — Можеше да си водач сред Езерняците. Нали не очакваш да си нещо по-незначително сред фермерите?
— Ако бях сред Езерняците, около мен щеше да има други, които да ме държат в правия път.
— Ами… Уейн също не се доверява лесно.
— А, да, Уейн. С него поне се справих, нали? — Той махна недоволно с ръка.
— Говориш за преди атаката, когато капитаните се караха ли?
— Значи си забелязала? Да, тогава го убедих. Да не говорим за онова, което Бар се опита да причини на Бери. — Намръщи се още повече. — Добре че не го оставих омаян.
— Случаят беше спешен — опита се да го успокои Фаун.
— Винаги ще има спешни случаи. Колко ли време ще мине, преди навикът да се превърне в нещо лошо и нежелано? На някои им е по-лесно, когато са повече от другите. Тъкмо това съсипва света.
Даг ускори крачка и Фаун затича, за да го настигне. Той продължи:
— Спасението е да живеем отделно. Нима трябваше да стигнем чак тук, за да осъзнаем, че всички на езерото Хикори са имали право?
— Не бързай толкова де! — викна Фаун.
Даг спря. Тя го дръпна за ръкава и го обърна към себе си. Вгледа се в тревожните му златни очи.
— Ако това е истината, значи нея сме били тръгнали да търсим и се налага да я приемем. Само че не мога да повярвам, че в тази истина няма пукнатини и ниши, оставени за нас.
— Докато съществуват злините, трябва да се поддържат патрулни и всичко, което им е в помощ.
— За това спор няма. Но да се държат фермерите в неведение, а Езерняците да си позволяват да се държат грубо, не е решение. Ти постави добро начало, сериозно.
— Наистина ли? — Той разрови пясъка с крак, наведе се, взе един гладък камък и го метна във водата. — Началото ми бе същото като цопването на този камък във водата. Мога да стоя тук и да хвърлям камъни години наред и никой няма да забележи разликата.
Фаун се намръщи.
— Не си се начумерил, защото не си удържал обещанието си да ми покажеш морето. Яд те е, защото си се надявал да откриеш решение на проблема и да ми го поднесеш като подарък за рожден ден.
Той мълча дълго, после се засмя.
— Ей, Искрице, май е точно така.
— А пък аз си мислех, че един патрулен ще прояви повече търпение.
— Трябваше да ме видиш какъв бях на деветнайсет — изсумтя Даг. — Възнамерявах да спася целия свят за една година. Търпението и изтощението са неразделни.