— Шшш… — мълвеше той в косата й. Проявеното разбиране й вдъхна увереност. Той се обърна към Уит. — Трябва час по-скоро да се махнем от тази заразена земя. И да седнем да хапнем. Трябват й сили.
Копърхед се обърна послушно, усетил натиска на крака на Даг или може би въздействието на същността му, разбрал, че не е моментът за номера. Уит ги последва с другите два коня. Изминаха две мили, преди Даг да завие към малкото сечище, където от скалите бликаше извор. Мястото бе прекрасно за почивка. Дали усетът му за същност не ги бе насочил насам?
— Тук става — заяви той, наведе се и прошепна в ухото й. — Можеш ли да слезеш?
— Да, вече съм по-добре. — Съвсем не беше по-добре, но поне бе престанала да подсмърча.
Той й помогна да се смъкне от гърба на Копърхед, после двамата с Уит извадиха от дисагите храна и метални чаши и пуснаха конете да пасат. Даг непрекъснато поглеждаше Фаун. Тя пи вода, след което лапна няколко хапки хляб и сирене, останали от вчера. Даг седна с кръстосани крака до нея. Уит се настани на един пън.
— Извинявай — обади се Фаун и преглътна. — Беше глупаво от моя страна.
— Шшш — повтори Даг и стисна леко прасеца й. — Не се тревожи.
Уит прочисти гърлото си.
— Май злината е страшничка, а?
— Да — потвърди Фаун. Водата на извора бе приятно хладна. Защо тогава гърлото й гореше? Тя избърса сълзите.
Уит продължи надменно:
— Сигурно защото си момиче.
Фаун само се намръщи. Уит се опитваше да я успокои по свой си начин. Но поне опитваше.
Даг смръщи вежди, сякаш се опитваше да разбере какво се опитва да каже Уит. Когато най-сетне си обясни, на лицето му се изписа странно изражение.
— Виждал съм как при първата среща със злина опитни патрулни губят ума и дума. Мен ме освободиха от работа за седмици след първия ми сблъсък със злина, въпреки че изобщо не ме докосна.
Уит прочисти гърлото си и мъдро прецени, че не бива да продължава. Вместо това попита.
— А ти колко си виждал?
— Вече съм им загубил бройката. Убил съм двайсет и шест.
— Двайсет и седем — поправи го Фаун.
Той й се усмихна.
— Добре де, двайсет и шест и половина. Ножът беше мой, ръката — твоя.
Фаун забеляза как устните на Уит потрепват, докато брои. Не броеше ножовете, а Езерняците, които бяха отдали живота си. Смръщи чело.
Фаун побърза да обясни:
— Разказах на Уит за споделящите ножове. Поне опитах. Не съм сигурна дали ме разбра напълно. — Вдигна очи към Даг. „Нали нямаш нищо против?“
Той наклони глава, отговори й с пълен с любов поглед, преди да каже:
— Благодаря ти.
Уит прокара носа на обувката си през мъха.
— Значи си имал много ножове.
— Да.
— А семейството ти… голямо ли е?
Фаун едва сдържа желанието си да удари чело в някое дърво — или по-точно да тресне главата на Уит в някое дърво. Не биваше обаче — той се стараеше толкова много.
Даг също се стараеше, затова отговори искрено:
— Не. Различни хора — приятели, близки на приятели, други патрулни — ми ги даваха, защото, изглежда, притежавам умението да ги използвам. Един патрулиращ може да носи зареден нож дълго и дори да не срещне злина и тогава жертвата изглежда — не, не мога да кажа напразна. Само че на хората им е приятно да знаят, че са постигнали нещо.
— Така е — съгласи се Уит и лапна хапка хляб и сирене. — А ти имаш ли… носиш ли… от тези самоубийствени ножове?
— Питаш за незареден нож, който ми е подарен ли? — уточни Даг.
— Ами да.
— Имах един. Носех го цели двайсет години, за всеки случай. Много патрулни носят такива ножове.
— Може ли да го видя… Май не. Добре де. А с него какво стана?
Даг погледна Фаун и тя поклати едва забележимо глава. „Не е нужно да научава.“
— Стана произшествие.
— Аха. — Уит мигна, без да разбира, а Фаун се помоли да престане да разпитва. Но той не замълча. — А чия беше костта?
— На Каунео. Тя ми завеща своя кост, а другата на един от братята си. Той ми е брат и на мен в Лутлия.
Уит го погледна с огромно любопитство.
— Така ли? — Вече бе разбрал, че трябва да внимава, когато задава подобни въпроси.
Даг отпи глътка вода и успя да отговори сравнително спокойно.
— Каунео беше първата ми съпруга.
Фаун го погледна разтревожено. „Добре ли си?“ Той кимна. Да, сега вече имаше сили да говори за Каунео; поне това бяха успели да постигнат. Даг прочисти гърлото си и добави, въпреки че любопитството на Уит започваше да го дразни.
— Тя също патрулираше. Загина по време на войната с една злина в Лутлия. Остави ми и зареден със смъртта си нож, и костта си, за да си направя свой. Мислим, че се е пробола сама на бойното поле. Брат й каза — той си пое дълбоко дъх, — че го е направила бързо. Не е била в съзнание дълго след като… след като е била ранена.