Даг спря Копърхед и каза:
— Здравейте.
Мъжът се изправи.
— Добър ден и на теб… — поколеба се, огледа Даг и продължи, — патрулен. — По лицето му премина сянка. — Куриер си, нали?
— Не, просто се отбих. Къде мога да намеря капитана на лагера или който отговаря за постовете?
Младата жена се намръщи към куката му, на която бяха усукани юздите на Копърхед, и той я отпусна по-ниско. Мъжът каза на Даг да търси Ама Оспри в третата шатра от лявата страна след разцепения бук и Даг смуши Копърхед. Усети последно любопитно докосване по същността. „Минавай, приятел.“
Докато минаваше през познатата обстановка на Езерняшки лагер, го обзе и спокойствие, и тревога. Сред дърветата се виждаха шатри, традиционните жилища с кожи от едната страна, заметнати, за да се влиза и излиза свободно, повечето обърнати на югозапад към реката. Овощни дървета, кошери, пране по просторите. Над шатрите се извиваше дим. Отнякъде идваше не чак толкова приятният мирис на щавени кожи. Кокошки и пилета с черни и бели пера щъкаха пред Копърхед и се пръсваха с кудкудякане, а той тръскаше глава и пръхтеше.
Долу на брега двама мъже поправяха голяма лодка, очевидно предназначена за търговия по реката. Даг се огледа. Някои „шатри“ си бяха къщи, от дебели греди. Фермерите от Пърл Бенд и Посъм Ландинг сигурно бяха вдигнали дъскорезница на някой от притоците на реката.
В щаба на патрулите нямаше простори и огньове, на които да къкрят гозби. Къщата бе със стъклени прозорци, както в Гласфордж, отворени, за да се възползват от топлината на последните есенни дни. Даг слезе от Копърхед, върза го и отново отпусна усета си за същност. Вътре имаше двама, и двамата се бяха заслонили; чу през прозореца остър женски глас.
— Ако преместим лагера и сала на миля нагоре по течението — още по-добре на пет, — няма да ги има тия проклети сблъсъци.
— Да не би да искаш да изгубим и последните поръчки? Знаеш, че пътят отвежда право към новия сал на Бенд. И без това вече губим — отвърна друга жена с груб, но много по-топъл глас. Личеше, че не е млада.
— Престани. Не ни трябва прав път за патрулите и каруците.
— Ама три четвърти от парите на лагера идват от фермерите, които използват нашия сал. Освен това на тях им е изгодно. Всичко, от брашно до подкови, идва от Бенд.
— А не би трябвало. Това доказва твърдението ми.
Възцари се тишина. Тъй като и двете продължаваха да мълчат, Даг се качи на дървената веранда и почука. Беше се заслонил.
— Ти ли си, Верел? — провикна се първият глас. — Влизай. Кога най-сетне ще пуснеш… — Говорещата беше едра, висока, в напреднала възраст, и Даг се досети, че тя е лагерният капитан. Беше с панталони за езда, износен кожен жакет и дълъг нож на колана. Гледаше го тревожно. Даг видя обичайните пособия, карти и книги със сведения, натрупани по полиците. Другата жена, приблизително на същата възраст, но по-закръглена и с пола, вероятно бе главата на клана.
— Сега пък какво има? — попита лагерният капитан с неприкрито нетърпение.
— Не съм куриер, госпожо! — побърза да обясни Даг и тя затвори уста и кимна с облекчение. — Просто минавам оттук. Казвам се Даг Блуфийлд.
И двете го погледнаха недоумяващо. Блуфийлд не бе Езерняшко име и с нищо не показваше от кой лагер е. Преди да започнат да го разпитват за странното му име, той продължи:
— Идвам за споделящ нож. Но ако не е удобно, ще мина по-късно.
Лицето на лагерния капитан се проясни.
— А, не, ако си станал свидетел на нещо, искам да чуя. Седни, след малко започваме. — Тя посочи пейката до стената. — Извинявай, помислих, че си новият лечител.
Очевидно си имаха някаква задача. Преди Даг да успее да отвори уста, другата жена надникна през прозореца.
— Ето ги, идват. Отсъстващи богове, каква жалка картинка са само!
— Още по-жалки ще станат, след като приключа с тях. — Ама Оспри приглади измъкнал се кичур сива коса, пъхна го зад ухото си, след това скръсти ръце и щом вратата се отвори, стисна устни.
Влязоха двама младежи. Куцукаха. Единият бе нисичък, русоляв, як и мускулест. Дясната му ръка бе превързана. Квадратното му лице бе цялото в синини. Ризата му бе чиста, но му беше малка — дали не беше взета назаем? — а по панталоните се виждаше засъхнала кръв.
Последва го по-висок младеж, кестеняв, малко по-голям от него. По лицето му имаше още повече синини, едното му око бе почти затворено, долната устна — подпухнала. Под скъсаната риза се виждаше, че ребрата му са превързани, а по лявата му ръка имаше дълги шевове. Кокалчетата му бяха подути и разранени. Подпираше се на дебела тояга.