— Просто исках да им го върна — продължи Бар. — Знаете какво правим за тъпите фермери, а те не се сещат едно благодаря да кажат. И всичко си беше наред, докато твоят екипаж не им казал, че това са пълни дивотии.
Капитанът на сала въздъхна.
— На момичетата ми им отне три дни, докато ги разубедят. Дори тогава някои от тях отказаха да махнат тенджерите от главите си. — Замисли се и добави: — Останалите побесняха. Хората от Посъм и по-старите лодкари ги спукаха от майтап.
— Независимо от всичко, щеше да се размине, ако вие, глупаци такива, не бяхте отишли снощи там, за да ги подкокоросвате отново — каза капитан Оспри. — Защо го направихте?
— Те ни заложиха капан — призна сърдито Бар.
— Казах ти аз — измърмори приятелят му.
— Какъв капан? — попита капитанът на патрула.
Младежите мълчаха нацупени.
Намеси се капитанът на ферибота.
— В Ландинг тази сутрин вече чух една версия, Бар. Да чуем сега вашата.
Бар се нацупи още повече.
Ремо зашепна:
— Кажи им истината, мътните те взели. По-зле няма накъде.
Бар се сви още повече. Започна с приглушен глас.
— Едно момиче, сигурно от лодкарско семейство, ме покани. Искаше да се срещнем в гората над Ландинг.
— Кога те покани? — попита рязко Ама Оспри.
— Вчера следобед. Бяхме на кея на Бенд. — Той вдигна нещастно поглед, усетил неодобрението на трите жени. — Беше много мила. Знаете как фермерските момичета понякога увисват на вратовете на патрулните и…
— В такива случаи им се отказва — намеси се жената с полата.
— Казах му аз, че е нагласена работа — викна Ремо. — Ама той вика: не, не било нагласена.
Бар се изчерви. Дори синините не успяха да скрият притеснението му.
— Не съм те карал да идваш.
— Ти си ми партньор. Нали трябва да ти пазя гърба!
Бар си пое дълбоко дъх.
— Шестима лодкари ми наскачаха в тъмното. Не носех никакво оръжие. И Ремо нямаше. Отначало лодкарите размахваха само сопи и юмруци. Ама когато Ремо ми се притече на помощ и започнахме да ги надвиваме, един извади нож. И Ремо трябваше да използва ножа, за да се защити: нямахме нищо друго, бяхме отишли с празни ръце.
— Да извадиш зареден споделящ нож в най-обикновена свада? — Гласът на Ама Оспри бе като лед. Дори по-студен. По-суров.
— Сега ми се иска да бях действал само с ръце — изпъшка Ремо. И прошепна нещастно: — Или да бях побягнал…
Даг седеше и слушаше. Искаше му се да е някъде далече. Погледна парчетата бледа кост върху масата. Сърцето го болеше заради тези двама млади глупаци. Зачака жените да се произнесат.
— Стигаме до най-важното — продължи Ама. — Защо снощи си разнасял споделящ нож, след като си знаел, че чак днес заминаваш с патрула?
Лицето на Ремо се разкриви, но болката му не бе предизвикана от нараняванията.
— Аз… той беше нов. Току-що ми беше дарен. Исках да свикна с него.
Всичко бе ясно. Даг отлично знаеше колко развълнуван и горд е бил младият патрулен, че е получил първия си зареден нож. Гордостта може и да бе смесена с лична болка и решителност да се докаже достоен за направената жертва. Строгите лица на жените не трепнаха, макар че те усещаха болката на младежа.
— А после проклетите лодкари, тъпите фермери… го счупиха — продължи Бар гневно. — И тогава вече ги помляхме. Те се пръснаха, побягнаха. Някои сигурно още треперят от страх.
Даг си представи как са ги обзели ярост, възмущение и потискащо чувство за вина, че са изгубили самообладание, когато са били предизвикани. „Патрулният никога не бива да губи самообладание. Не и когато е около фермери.“ Това им се повтаряше непрекъснато, но очевидно не бе достатъчно. Когато патрулният се провалеше, всички страдаха от реакцията на фермера.
— Прабаба ти Грейджей не си даде живота, за да я постигне подобна съдба — заяви жената с полата. — Може би й оставаха още месеци, но се страхуваше да не издъхне в съня си.
Ремо пребледня.
— Знам. — Беше се заслонил толкова силно, че целият трепереше.
— Щях да занеса парчетата на родителите ти, но е редно да го направиш сам.
Ремо затвори очи и прошепна глухо:
— Слушам, госпожо.
Бар мълчеше.
Ама Оспри се обърна към Даг.
— Ами ти? Разбрах, че си бил в Посъм Ландинг. Имаш ли нещо да кажеш по въпроса?
Иси го зяпна. Нямаше как да не знае, че не идва от север със сала, поне не и снощи. Присви очи към приставката на ръката му.
— Познавам ли те, патрулен?
Даг прочисти гърлото си и стана.
— Моля да ме извините, капитан Оспри. Току-що пристигам от Гласфордж. Дойдох по друг въпрос, но ми се струва, че моментът не е подходящ.
Раздразненият поглед на капитана му подсказа, че е познал, но Иси щракна с пръсти.