Ход преглътна и отвърна остро:
— Връщам ти патерицата. — И я вдигна за доказателство.
— Ами… — Даг се почеса по главата. Беше наистина объркан. — Много си любезен, Ход, но не беше нужно. Ще си отрежа някой клон в гората и ще си направя нова. Не трябваше да натоварваш болния си крак единствено за да ми я върнеш!
Ход наведе глава.
— Както кажеш. Ама коляното още ме боли.
— Нищо чудно. Колко има от Бенд, може би цяла миля. — Даг прехапа устна. Не можеше да каже на Ход: „Как можа да постъпиш толкова глупаво“, за да не го обиди.
— Иска ми се… питах се… Дали не можеш пак да ми направиш онова… Как го нарече. А бе, Езерняшката магия.
— Подсилване ли? — досети се Даг.
Ход закима по-уверено.
— Същото. Тази работа, дето помага да не ме боли.
— Нямаше да те боли, ако ме беше послушал и беше оставил крака си да почива — сряза го Даг.
— Моля те… — започна Ход и се заклати. Протегна ръка към Даг, после я отпусна върху коляното си. Лицето му се сгърчи, очите му бяха пълни със сълзи. — Моля те. Никой не ми е помагал досега. Много те моля.
Фаун го погали безпомощно по рамото и погледна ужасено Даг. Даг въздъхна, коленичи пред безпомощното момче и постави дясната си ръка върху коляното му.
— Да видим какво става.
Внимателно протегна усета си за същност. Бе успял, плътта зарастваше добре, но ставата се бе възпалила отново след натоварването. Той се намръщи.
— Виж, Ход — обади се Фаун, без да откъсва разтревожените си очи от Даг, — Даг не може да прилага тази лечителска техника непрекъснато, защото се изморява много. Трябва му време, за да се възстанови.
Ход преглътна.
— Тогава ще чакам. — Вдигна предано очи към Даг, както бе седнал върху бъчвата, сякаш се канеше цял ден да седи тук, а може би и цяла седмица.
Даг клекна и погледна момчето в очите.
— Не можеш да чакаш толкова дълго. Танър и Мейп нали щяха да тръгнат рано? — Ако необмислената постъпка на Ход ги бе забавила, щяха много да се ядосат.
— Те тръгнаха.
— Какво? — стресна се Уит. — Нали не са те зарязали?
— Не, платиха ми.
— Просто не е честно. Не могат да те уволнят просто защото няма да можеш да работиш седмица или две! — намръщи се Уит, възмутен от тази несправедливост.
— Ама те не са. Аз ги помолих да ме освободят.
— Защо?
— Исках да остана. Тук. Не точно де. — Той махна с ръка към Пърл Рифъл. — С него. — Посочи Даг. — Той може да ме вземе да му работя.
— И какво ще работиш? — попита изумено Фаун.
— Не знам. — Ход сви рамене. — Разни работи. Каквото и да е. — Вдигна уплашено поглед към Даг. — Първо ще поседя, докато ми мине. — Поколеба се. — Не искам пари.
— Разбираш ли от лодки? — попита замислено Фаун и вдигна поглед към Бери, която не бе помръднала от покрива и наблюдаваше какво става.
Ход поклати глава.
Уит изви устни, пристъпи към провисналите крака на Бери и зашепна:
— За съжаление, Ход не е много умен.
— Последните ми двама гребци също не бяха. Три дни не можах да им сваля тенджерите от главите.
Уит се ухили и продължи:
— Затова пък е готов да върши всякаква работа. Каквото му дадеш, това ще работи, след като му се оправи коляното, дето го ритна противният кон на Даг. Така стана белята. Даг обаче го излекува.
— На „Завръщане“ има нужда от работна ръка.
— Освен това е сирак.
Бери изви вежди.
— Виж ти. Странна работа. И аз.
Отново погледна Ход.
Даг се запита дали има смисъл да качи Ход на гърба на Копърхед и да препусне след Мейп и Танър, за да го приберат в Гласфордж. Ход сигурно щеше да откаже да се върне и Даг започваше да се досеща каква е причината за тази неприятност. Не се дължеше единствено на тежкия му живот досега.
Имаше ли начин да провери съмненията си? Ход отново бе хванал коляното си с две ръце и го натискаше. Бе очевидно, че наистина го боли.
Даг преглътна и прочисти гърлото си.
— Добре, Ход. Ще те подсиля още малко. След това обаче трябва да слушаш, за да може коляното ти да се излекува. Разбрахме ли се?
Лицето на Ход светна и той закима енергично. Устните му се разтвориха, докато наблюдаваше как Даг се навежда и отново поставя ръка над болното място.
Подсилването започна с лекота. Даг го усети като топла вълна, която премина от дланта му към пулсиращата става. За момент напрежението сякаш се оттече от тялото на Ход. Той изохка от облекчение.
— Толкова е хубаво — прошепна. — Много хубаво.
Фаун го потупа по рамото, за да му вдъхне кураж.
— Ето, виждаш ли, ще се оправиш.
Бери ги гледаше, затиснала уста с длан.