— Щом се вдигне нивото на реката, заминавам — увери я Даг. Посочи безоблачното небе, студено и яркосиньо на залез. — Лошото е, че не мога да заповядвам на дъжда.
— Това ме устройва — отвърна Ама Оспри. Изправи се рязко, с което даде да се разбере, че разговорът е приключил. И другите двама се изправиха, челата им бяха намръщени, но и личеше, че са умислени, не раздразнени.
Очевидно моментът не бе подходящ, за да повдига повторно въпроса за споделящ нож. Даг въздъхна и вдигна ръка за довиждане към пулсиращото си слепоочие.
9.
Фаун непрекъснато се озърташе, но Даг така и не се върна на брега, докато капитанът на лодката с въглищата не мина с количка, за да купи тяхната купчина. Бери веднага раздели шепата монети на петимата. Докато вървяха към „Завръщане“, Бо неусетно се отдели от тях и потъна в сенките, обгърнали пътя към Посъм Ландинг.
Бери само поклати глава и когато Фаун изсумтя любопитно, обясни:
— С Бо сме се разбрали да не пипа парите за лодката. Засега спазва обещанието си. — Въздъхна. — Едва ли ще го видим до утре сутринта.
Все още измръзнали, въпреки че вече си бяха облекли сухи дрехи, Уит и Хоторн напалиха огън в огнището на „Завръщане“, а Фаун и Бери се заеха да сготвят. Фаун тъкмо приготвяше боб с бекон, когато Даг влезе. Личеше му, че е разтревожен. Поклати глава, когато забеляза любопитния й поглед.
— Да се поразходим след вечеря, какво ще кажеш? — прошепна му тя, когато той седна на масата.
— Добре — съгласи се той.
Щяха да се поразходят и да си поговорят. Беше очевидно, че нещо измъчва Даг. Фаун се разсея, докато приготвяше вечерята, доволна, че има истинска, макар и доста примитивна кухня, в която да готви, след като цяло лято се бе задушавала над дима от открития огън. Покани Ход да седне да вечеря и той се нахвърли върху храната така, сякаш някой се кани да му я открадне. Уит му се скара, а Фаун сведе глава и се ухили, когато забеляза, че за Ход Уит е истински авторитет — поне по въпросите на поведението на масата. Хоторн не спираше да разказва за какво ще похарчи парите. Бери настоя да ги спести, а Уит го посъветва да ги инвестира в нещо, което после, когато се спуснат надолу по реката, да препродаде с печалба.
— Нещо нечупливо — подхвърли Фаун и Уит я погледна вбесен. Даг се усмихна и младата жена се поотпусна. Нощта обещаваше да е студена, а на сутринта сигурно щеше да падне слана, но вътре бе уютно и светло. Фаун бе заобиколена от приятели и това много й хареса.
Даг се обърна към кърмата и остави вилицата. След няколко секунди по трапа се чуха тежки стъпки, после някой скочи на палубата. Лодката се разклати. Непознат човек задумка с юмрук по вратата, не, люка, поправи се Фаун, и се разнесе мъжки глас:
— Капитан Бери, я прати навън дългия Езерняк, дето го криеш вътре!
— Какво? — попита Уит, а Даг се намръщи. — Теб ли търси, Даг?
— Не е само един — въздъхна Даг.
— Точно когато Бо го няма — измърмори Бери и стана от пейката. Уит и Фаун я последваха, а тя накара Хоторн да се върне на мястото си. Ход се сви уплашено. Даг само прокара пръсти през косата си, след това отпусна брадичка на свития си юмрук.
— Бери? — изрева отново гласът. — Казахме да го изведеш навън!
— Стига си кряскал, Уейн, ще събудиш децата на съседите — провикна се гневно Бери. — Чух те, не съм глуха. — Отвори люка и пристъпи навън. — Каква е тази врява? — Уит застана до нея, а Фаун до Уит.
Един едър лодкар бе застанал на предната палуба между кошарата на козата и клетките с пилета. Даг бе оставил Копърхед на брега, вързан за едно дърво настрани от пътеката, и бе натрупал пред него сено, за да не нервничи, но козата Дейзи изблея, уплашена от шумния посетител. Уейн държеше факла. Оранжевата светлина хвърляше отблясъци по широкото му лице, поруменяло не от усилие или студ, а от количеството изпита бира, ако можеше да се съди по миризмата, която лъхаше от него.
На брега се бе събрала тълпа от поне двайсет души. Фаун ги огледа уплашено. Позна някои от лодкарите, които бяха минали покрай тях на път към Пърл Бенд. Не можеше да забрави панталоните на червено и синьо райе. Останалите сигурно бяха от града, мяркаха се и една-две жени. Някои държаха фенери, други факли. Както се бяха скупчили на сенчестия бряг, изглеждаше така, сякаш там гори огън.
Лодкарите обикновено носеха ножове на коланите си, някои дълги като бойния на Даг, а сега повечето стискаха и яки сопи. Шестима бяха понесли врата с пантите на рамене, а върху нея бе положен човек, увит в одеяла. До един бяха намръщени, някои оголили зъби като озверели вълци. На Фаун й се стори, че са по-скоро възбудени, отколкото разгневени, но най-страшното бе, че са много. Чули шума, неколцина мъже от съседните лодки наизлязоха да видят какво става.