— Добре — прошепна Ремо. Устната му бе спаднала, но синините около окото бяха потъмнели до наситено лилаво, а по краищата ставаха зеленикави. Той натъпка ризата в панталоните си, нахлузи ботушите и отпусна ръце. Почна да свива и отпуска юмруци, но думите сякаш бяха заседнали в гърлото му.
Очевидно бе положил доста усилия, за да стигне дотук. Не можеше да млъкне точно сега. Предпазливостта накара Даг да потисне любопитството си и напиращия въпрос: „Какво искаш?“. Вместо това просто изви едната си вежда.
Това бе достатъчно, за да накара малкия да се разприказва.
— Вземете ме с вас — избъбри Ремо.
— И защо?
Младежът го гледаше също като Ход.
— Ти имаш ли представа къде отивам? — попита Даг.
— Надолу по реката. Заминавате. Където и да отивате, нали няма да останете тук.
Това бе момчето, спомни си Даг, което бе счупило ножа на баба си, бе пропиляло смъртта й и трябваше да предаде костта на семейството си. Очевидно не бе минало добре, по-скоро доста зле. Ремо бе по-съвестният от двамата партньори, онзи, който се бе опитал да постъпи правилно, а се бе получило тъкмо обратното. „Нали знаеш как е, патрулен?“ Даг потърка челото си с ръка и седна на пейката до стената на каютата. Приставката на осакатената му ръка бе свалена за през нощта и той отпусна чукана отстрани, а другата ръка подпря на коляното си.
Ремо седна на палубата и кръстоса крака. Явно бе обзет от подозрения за онова, което ще последва.
— Поне десет други лодки ще се отправят в същата посока — изтъкна Даг. — Защо избра „Завръщане“?
Ремо го погледна отчаяно.
— Защото на всички други има само фермери.
Даг не бе сигурен как да приеме думите му. Изкушаваше се да го напердаши, но бе прекалено късно и се чувстваше изморен. Можеше обаче поне малко да го поизмъчва.
— И на тази е така.
Вторият опит на Ремо бе по-близо до истината.
— Но ти си си тръгнал.
— Аз не…
— Дори да не са те прогонили, са те принудили да си тръгнеш. Просто е било невъзможно да останеш. Мислех, че ще ме разбереш. — Горчивият му смях издаде колко е млад и че е на ръба на отчаянието.
„Разбирам те, и още как.“
— Ти си отхвърлил старите правила. Разбунтувал си се. Поел си по собствен път, при това сам. И никой не ти казва, че всичко е така, защото си глупав хлапак!
„Виждаме света не такъв, какъвто е, а пречупен през собствените ни очи.“
— Не съм тук поради тази причина. Мога отсега да ти кажа, че проблемите в семейството ти ще отминат. Всички проблеми се решават, защото иначе няма да ни останат сили.
„Едва ли ще продължат повече от двайсет години.“
Ремо поклати глава. Май се бе отдал на собственото си нещастие и не желаеше да слуша.
Даг се замисли за семейството си и премисли съвета, който се канеше да даде.
— А докато чакаш, винаги можеш да постъпиш в патрула.
Ремо поклати глава.
— Патрулът на Пърл Рифъл е пълен с хора от рода ми. Почти всичките ми братя и сестри и половината ми братовчеди са патрулни. Да не забравя чичовците и лелите и така нататък. Всеки от тях мисли, че баба е трябвало да даде ножа на него — и са прави. — Въздъхна тежко. — Вчера ходих до майстора на ножове, за да поискам нож, а той дори не се съгласи да ми направи.
„Естествено, като те гледам в какво състояние си.“ Даг мислено поздрави предпазливия майстор. Заговори търпеливо.
— Каквито и неприятности да са ти се струпали, няма да успееш да ги преодолееш, като избягаш. Пътят, по който съм тръгнал, не е за теб. Искам да ти кажа, че най-доброто, което можеш да направиш за себе си и за лагера Пърл Рифъл, е да се върнеш и да се престориш, че това среднощно плуване изобщо не го е имало.
— Мога да преплувам и само до средата на реката. Така всичките ми проблеми ще се решат.
Даг въздъхна, но преди да изрече следващия аргумент, вратата тихо се отвори и Фаун излезе при тях. Беше се увила с одеяло върху нощницата и стискаше някаква кърпа. Погледна Даг.
— Може ли да се намеся? Аз съм специалистката по бягства от дома. — Разгъна кърпата. — Хапни, това е царевичен хляб. Аз го правя леко подсладен.
Ремо посегна, без да се замисля, но го погледна изумено. Фаун подаде парче и на Даг и взе последното за себе си. Даг отхапа и направи знак на Ремо да яде. Фаун се облегна на стената на каютата, отхапа малка хапка и докосна коляното на Даг с босия си крак.
— Значи това е твоят Ремо. Или може би Бар?
Даг преглътна и ги представи един на друг.
— Да, това е Ремо. Ремо, това е съпругата ми, Фаун Блуфийлд.
Ремо, стиснал хляба в ръка, понечи да стане, но Фаун му махна да седи спокойно и той се отпусна отново.