— Това да не би да е състезание? — попита очарованият Уит.
— Аха — потвърди Бери и извади от чантата цигулка от хикори. Провери настройката, като подръпна струните, и завъртя дървените ключове, изправи се на най-високата част на скалата и засвири мелодия, която сякаш бликаше от инструмента. — Свирех на моряците си на всяка плитчина и щом се вдигнеха вълни по Грей и Грейс. Работата спори повече, когато имаш ритъм. Щом капитанът искаше да гребат по-бързо, ме подкупваше да свиря по-бърза мелодия. А пък момчетата ме подкупваха, за да свира нещо по-бавно. Много доходна работа.
Фаун забеляза доста хора на сала на Пърл Бенд в далечината — и те махаха и подвикваха на състезателите.
— Заложила ли си на надбягването, Бери?
Жената се ухили.
— О, да.
Засвири отново и над речната долина се понесе учудващо звучна мелодия. Лодкарите на отсамния бряг вдигнаха глави и се развикаха доволно, след това стиснаха въжето. Фаун предположи, че мелодията им е позната, сигурно знаеха и думите, но едва ли щеше да им стигне дъх, за да запеят. Воловете на другия бряг бяха напълно безразлични и към песента, и към виковете.
Когато повторението на песента започна да омръзва, Бери подхвана нова мелодия, после трета. Някои от другите капитани на лодки от Посъм Ландинг бяха дошли да гледат, включително Уейн от „Бързата костенурка“. Бери се премести от скалите край пътеката и засвири нова мелодия, още по-жива. Лакътят й се движеше удивително бързо. Кичури руса коса, изплъзнали се от опашката, полепваха по лицето й и тя или се опитваше да ги издуха, или ги дъвчеше съсредоточено. Пръстите й сякаш танцуваха. Всички наблюдаваха състезанието, само Уит не откъсваше поглед от Бери, беше я зяпнал с блеснали очи.
Потните моряци й подвикваха, след това се навеждаха и подновяваха усилията си. Цигулката звучеше почти като човешки глас. Вече бяха набрали преднина пред теглената от воловете лодка. Музиката на Бери ги следва чак до кея, където забавиха, подхвърлиха въжето и наддадоха победни викове. Бери отпусна цигулката. Беше се задъхала.
Лодкарите и местните хора се събраха на брега, за да наблюдават, да си приберат облозите и да пийнат по чаша, но нито Бери, нито някой от останалите капитани отидоха при тях. Вместо това се вгледаха нагоре по реката — една от лодките се бе отделила от брега и бавно се носеше към средата.
— „Олеанска лилия“ тръгна — рече някой. Всички бяха впили погледи в нея, забеляза Фаун, за да са сигурни, че първата лодка ще мине над плитчините, без да повреди корпуса.
— Ако мине и ние ли тръгваме? — попита Фаун.
— Още не — отвърна Бери, заслонила присвитите си очи към бързата лодка. — Ние газим по-дълбоко от „Лилия“ дори без товар, а сега на борда има и повече хора от обикновено, и стъкло, и един сърдит на целия свят кон. Виждаш ли онзи прът, който стърчи от водата край шлепа?
Фаун се взря и забеляза нещо, което приличаше на тънко голо дърво с орязани клони и червен флаг на върха. На всеки петнайсет сантиметра бе нарисуван червен кръг, а малко над водата се виждаше черен.
— Сигурно ти показва докъде е водата. Безопасно ли е да се минава през плитчините, когато се вижда черният? — До него оставаше още малко.
— Зависи колко гази лодката ти и дали прекарваш стока. Когато мине над черното, всеки глупак може да плава.
— Кръговете са чак до върха — отбеляза смутено Фаун. — Водата не се качва чак дотам, нали?
— Не — отвърна Бери и Фаун си отдъхна, но русата продължи почти веднага: — Когато стигне по средата, прътът не издържа и се понася надолу по течението.
Сега Фаун разбра защо хората тук разчитат на шлеп, който използваха вместо неподвижен кей като онези, които бе виждала на езерото Хикори. Шлеповете се издигаха заедно с нивото на водата, през зимата можеха да ги изтеглят на брега, пороите не ги отнасяха, носещите се по водата изкоренени дървета не ги повреждаха, нито пък ледът.
Неколцина от капитаните на лодки се покачиха на скалите и започнаха да подвикват съвети към екипажа на „Олеанска лилия“, но повечето от скупчилите се на брега наблюдаваха мълчаливо. Щом кормчията наблегна на една страна, мнозина от хората на брега също се наклониха, сякаш за да прибавят силата си към неговата. Когато лодката заобиколи скалата и издра корпуса, капитаните изпъшкаха вкупом. Бяха се превили като дървета при порив на вятъра, но след малко се изправиха и въздъхнаха. Фаун не бе сигурна защо, но поне „Лилия“ бе подминала скалите и наносите.