— Аз ли? — изненада се Фаун. — Че аз нямам никакъв обхват. Нямам и усет за същност, за да имам обхват.
— Абсолютно никакъв — съгласи се весело той. Тя бе готова да го сръчка. — Но пък имаш необикновена същност… не е наситена, но пък е ярка. Същността ти е много красива. Защо мислиш те наричам Искрица?
— Мислех, че е просто на галено. Като за някое животинче — отвърна дръзко тя.
Той я погледна обидено.
— Не, това е самата истина. Напълно естествено. Все едно да нарека червенокосия Саса Морковената глава.
— Горната част на морковите е зелена. Не забравяй, че съм расла във ферма. — Не се сдържа и се усмихна. Нима красотата бе в същността? Очевидно. Само че другите Езерняци не бяха запленени от същността й като Даг. Да не би да е въпрос на вкус, както казала възрастната госпожа, когато целунала кравата си. Фаун се усмихна, припомнила си старата поговорка на леля Нати. Ами ако наистина беше така? Ами ако не беше нито ласкателство, нито увлечение, а самата истина? Даг бе искрен човек, когато искаше. Ами ако той наистина виждаше същността й по-ярка и му се налагаше да присвива очи също като по-чувствителните, които присвиват очи срещу слънцето? Може би реагираше като жадния, когато види вода.
— Какво ти давам аз? — попита рязко тя.
— Въздух.
— Питам те сериозно. — Спря и се обърна към него.
— Говоря сериозно. — Усмивката му поне изглеждаше сериозна.
— Когато Ход се качи на „Завръщане“, ти каза, че нямам представа какво ти давам всеки ден. Помниш ли?
И в този момент тя откри разликата между неподвижен и застинал на място.
— Знаеш ли какво е? — настоя той.
— Какво ти давам за твоята същност?
Тя мигна. Даг я притисна до себе си, наведе глава и я целуна дълго. Не че избягваше въпроса, просто искаше да го вкуси. Най-сетне я пусна и сви вежди, а тя се отпусна.
— Равновесие — продължи той. — Ти ме… освобождаваш.
— Не разбирам.
— И аз.
— Даг… — опита се да протестира тя. — Ако сам не можеш да го разбереш, за да ми обясниш, кой може?
Той сведе глава в мълчаливо съгласие.
— Ти караш същността ми да изчезне. Не, не е това — продължи той, когато тя понечи да недоволства. — Представи си… представи си, че мускулите ти са напрегнати, пренатоварени и всяко движение е свързано с усилие. Сега си представи какви са мускулите ти, когато действат без усилие и без да те карат да се замисляш. Те изпълняват всичко, което поискаш. Също като съвършения изстрел.
— Хм. — Стана й ясно, че все още не е напипал същността, но явно се доближаваше, макар да му бе трудно.
— Същото е, когато направя съвършен изстрел с лъка. Случва се от време на време, макар да не е достатъчно често. Не става въпрос стрелата просто да попадне в целта, нещо, което ми се случва редовно. При съвършения изстрел всичко си е както обикновено, но не съвсем. За частица от секундата имаш чувството, че всичките ти тревоги, тялото, лъкът, целта, дори стрелата изчезват. Остава само полетът. — Отпускаше и свиваше пръсти. — Същността на лявата ми ръка е също като полета на стрелата, но без стрелата.
Сведе поглед, сякаш думите му бяха паднали в шепата му най-неочаквано, също като изкуствен зъб.
„Той току-що каза нещо важно. Не го забравяй, фермерско момиче, дори в момента да не ти е напълно ясно.“
— А защо аз не съм омаяна като Ход? Лекувал си ни и двамата със същността. Отговорът е някъде между тримата.
Той бавно затвори уста. Златистите му очи помръкнаха.
— Задържаме Бери — каза и закрачи напред.
Фаун се опита да го догони, доволна, че не бе пренебрегнал въпроса й, а неочаквано направеното сравнение означаваше, че е мислил над него. „Значи не трябва да му позволявам да забрави.“
12.
Въпреки че Даг ги забави с безполезното си ходене до лагера, „Завръщане“ измина още осем мили по реката, преди мракът да ги принуди да спрат. Докато вечеряха, Бери подхвърли, че утре би трябвало да пристигнат в Силвър Шоулс, ако нивото на реката не спадне. Даг се усмихна над чашата вино, докато наблюдаваше как очите на Фаун и Уит грейнаха. И двамата започнаха да разпитват Бери и Бо за известния крайречен град и времето мина неусетно. Хоторн и Ход вдигнаха мръсните чинии, за да ги измият. Очевидно задачата щеше да им отнеме доста време, тъй като Хоторн се опитваше да научи миещото мече да стои на рамото му. Имаше още време, преди да си легнат, и нито валеше, нито бе ветровито, нито прекалено студено.
— Да продължим с уроците по стрелба — предложи Даг на Уит. — Доста време мина.
Уит вдигна поглед с желание, но въпреки това попита:
— Не е ли прекалено тъмно? Луната още не се е показала, а и не е пълнолуние.