Фаун го сръчка, ухили се и посочи. Ремо си говореше с Уит и му показваше каква е правилната стойка, когато стиска лъка. Даг потърка носа си с пръст и изви вежди. Устните му потрепнаха.
Когато дойде време да съберат отлетелите настрани стрели на Бери, Ремо махна на Даг да не става и тръгна да ги събира заедно с Уит.
Откъм лодката се чу трясък и Бери и Даг веднага се обърнаха натам.
— Това пък какво беше? — попита Бери. Не се чу нищо повече и тя отново насочи вниманието си към Уит и Ремо.
Даг не отклони поглед от лодката. Беше намръщен. „Ход. Какво ли е направило това глупаво момче?“
След малко Бо се показа от предния люк и се провикна:
— Езерняко, я ела за малко.
„Да не мислиш, че горя от желание?“, помисли Даг. Но стана и махна на притеснената Бери да продължи тренировката с Уит и Ремо. Фаун го погледна и тръгна след него.
Ход седеше на пода пред огнището, навил десния си крачол. Клатеше се напред-назад и хленчеше.
— Какво стана? — попита Даг.
— Паднах там отзад — подсмърчаше Ход. — Ударих си коляното. Моля те, оправи ми го пак, много те моля.
Фаун си пое дълбоко дъх. Даг въздъхна, коленичи и постави длан над ставата. Разтвори същността си за кратко. Раната не бе дълбока, но Ход, злините да го вземат дано, бе разместил вече заздравяващата капачка.
— Ход, да не би да си се опитал да носиш прекалено много неща наведнъж? — попита строго Фаун. — Нали ти казах да не вдигаш тежко?
— Не, просто паднах — възнегодува Ход. За момент се замисли. — Гледах да не настъпя миещата мечка.
Даг насочи усета си за същност към животинчето и го откри дълбоко заспало в постелята им с Фаун. Погледна намръщено Ход.
Бо забеляза гримасата му и изви косматите си вежди. После каза:
— Всъщност не съм го мяркал това животинче наоколо. Не ми се стори Ход да се е спънал на палубата. Според мен се тресна в задната стена.
— Да не би да си ме видял? — избъбри смутено Ход. И побърза да добави: — Да, така стана. Спънах се и се ударих в стената.
Даг приклекна и се замисли за ужасните последствия.
— Ход, кажи ми истината. Да не би да си удари коляното нарочно?
Ход не смееше да го погледне в очите. Само измърмори:
— Паднах.
Даг си пое дълбоко дъх. Положението бе сериозно, но нямаше нищо спешно. Не бе нужно да се заема с него на мига. Нямаше намерение да бърза, щеше да се позабави, да помисли. Точно в момента това не бе най-доброто му умение, но може би също както с лъка, му бе необходимо да се поупражнява. „Интересно дали мозъкът ми няма да се пръсне?“
Ход гледаше виновно, беше нацупен, но може би това бе начинът, по който да покаже, че не знае какво да каже и че е обзет от ужас. Даг сам си бе изпросил тази беда, като не бе преценил нещата с Ход правилно. Нищо чудно, че се проваляше.
— Ход, ти беше на палубата, когато лекувах корема на Крес. Чу ли какво казах на двамата със съпруга й за омайването? Разбра ли обяснението ми?
Ход поклати глава, уж да каже да, но отговорът бе по-скоро не. Даг не можа да прецени дали това означава, че не е чул, че не е разбрал или просто не е сигурен дали е безопасно да признае истината.
— Ти изобщо знаеш ли какво означава омайване? — Ами Даг знаеше ли? Май тепърва му предстоеше да открие.
Ход пак поклати глава, след това попита:
— Не е ли Езерняшка магия? Езерняците карат хората да им дават каквото си поискат. Или карат момичетата… — погледна Фаун и се изчерви — да им се прииска да се изтъркалят в сеното с тях.
Това последното или бе измислено от Ход, или бе израз, който се употребяваше често в Гласфордж.
— Нищо подобно — увери Даг момчето, макар в думите му да имаше известна истина. Поне в този случай не ставаше въпрос за нито една от изброените възможности, а той не искаше някоя от тях да се загнезди в ума на Ход. — Двамата с теб заедно ще открием какво точно представлява омайването, защото аз съм те омаял съвсем случайно, докато лекувах счупеното ти коляно. Случва се, когато някой фермер — говоря за теб — се остави Езерняк да го лекува със същността си и иска да почувства усещането отново и отново. Желанието му е толкова силно, че той или тя са готови да направят какви ли не щуротии, за да си постигнат целта. — Докосна с пръст подутото коляно и Ход изплака.
— Боли! — Оплакваше ли се, или се опитваше да предизвика жал?
— Сигурно. Сега искам да разбера откъде е това сляпо желание за ново подсилване, заради което си готов да се нараниш и сам.