Ход се огледа, обзет от паника, също като попаднал в капан опосум. Изхлипа отново, но не каза и дума.
— Не те подвеждам с този въпрос, мътните да те вземат!
Ход трепна и Даг заговори по-тихо.
— Езерняците непрекъснато си правят подсилване един на друг — случва се доста често — и при нас не се появяват подобни странични ефекти. Трябва да разбера. Понякога си мисля да се установя някъде с Фаун и да стана лечител сред фермери, но не мога да го направя, ако всичките ми пациенти пощръклеят като теб. Помогни ми да разбера какво става.
— Какво?! — ахна Ход. Чак сега го озари просветление. — Аз ли да ти помогна? Аз? — Погледна Даг недоумяващо. — Че що не каза?
Защо не бил казал. Идваше му да излезе на палубата и да си удари главата в стената. Вдигна поглед и видя, че Фаун го гледа с извити вежди, сякаш и тя очаква отговор на въпроса на Ход.
Даг продължи:
— Първо, тази работа трябва да престане. Не можеш да продължаваш да се нараняваш, за да получиш подсилване.
Ход вдигна обнадеждено поглед.
— Ще направиш ли пак така, че да не ме боли?
— Струва ми се, че вече не е разумно да го правя. Не знам дали омайването се стопява с времето, или не, но съм убеден, че повторенията само влошават нещата.
— Така ли? — Ход погали коляното си и се опита да преглътне сълзите. — Значи искаш да… чакам?
— Ако двама Ходовци бяха ранени, щях да накарам единия да чака и можех да разбера.
— Аз кой от двамата щях да съм?
Даг нямаше представа как да отговори на този въпрос. Прокара пръсти през косата си.
— В известен смисъл разполагаш с втори Ход, който чака — обади се Фаун. — Имам предвид Крес. Ако някога се върнем до Пърл Бенд, да кажем, следващата пролет, можеш да отидеш да я видиш.
— Добра идея, Искрице.
Ход се оживи. Вдигна очи към Фаун почти възхитено.
— Май сега вече няма нужда да пробвам каквото и да било. — Даг присви очи към огъня. Не му беше никак приятно да прекъсва първия разговор, който Ремо бе започнал със спътниците си, но се налагаше.
— Фаун, би ли помолила Ремо да дойде?
Тя смръщи вежди, но кимна и излезе. След няколко минути Ремо се показа от сенките, последван от Фаун. Намръщи се, когато видя Ход, и погледна въпросително Даг. „Какво е станало?“
— А, Ремо — възкликна Даг. — Благодаря, че дойде. Нали имаш елементарни познания за подсилването?
— Верел показа на онези от нас, които притежават известно умение — отвърна предпазливо Ремо. — Досега не се е случвало да опитвам.
— Ето че настъпи моментът да пробваш. Хайде да подсилиш нараненото коляно на Ход.
Ремо го зяпна смаяно.
— Но той е фермер!
— Защо ми се стори, че си готов да нарушиш правилата?
— Не и това!
„Нещо изведнъж стана много придирчив.“ Даг стисна устни и си напомни, че Ремо не бе с тях, когато се бе наложило да се погрижи за Крес. Нито когато бе лекувал раната на Ход. Стегна се и му разказа накратко и за двата инцидента.
— След като Ход вече е омаян, не ми се иска да влоша нещата. Нямам представа какво ще стане, когато омайването се разпредели между двама Езерняци. Надявам се обаче разделянето да намали проблема.
Ремо издаде долната си устна.
— Да не би да искаш да загазя?
— Не — отвърна търпеливо Даг. — Опитвам се да разреша проблем със същността. Не само за себе си, защото ако намеря решение, то ще помогне на много други лечители. Струва си да пробвам.
— Мислех, че си патрулен.
— Старите навици умират трудно. Ти да не би да си мислиш, че съм се отказал единствено защото съм полудял по едно красиво фермерско девойче, три пъти по-младо от мен? — Фаун изви иронично вежди и той й намигна. — Освен това се превръщам — опитвам се да се превърна — в създател. — „Обаче не съм сигурен какво ще създавам.“ — Погледни добре коляното на Ход, докосни същността и ми кажи дали греша в амбицията си.
Ремо коленичи с нежелание до Даг и Ход му се усмихна притеснено. После младежът погледна Даг и отвори същността си за пръв път от дни. Даг го забеляза как трепна, когато незаслонената фермерска същност се отри в неговата: усети тъмната стара възлеста структура на Бо, хаоса, който цареше при Ход, ярката същност на Фаун. Трябваха му няколко секунди, докато се съсредоточи върху раната. Когато успя, веждите му скочиха високо на челото.
— Ти ли си направил всичко това? Дори Верел не успява да възстанови толкова здраво тъканите!
— Много ми се искаше Верел или някой като него да ме напътства и да ми помага. За малко да не успея да прекъсна връзката.
Най-сетне същността на Ремо се отвори и младежът наистина се оказа точно толкова объркан, колкото Даг предполагаше. Патрулен, разкъсван от тревоги — позната работа. Понякога Даг съжаляваше, че разчитането на същността не дава достъп до мислите, въпреки че през повечето време ги усещаше. „Вече знаем прекалено много един за друг.“ Кой знае какво щеше да разбере Ремо за него?