Ход я погледна недоумяващо; устните му се разтеглиха в подобие на усмивка и разкриха кривите му зъби. Той закима с благодарност. Да не би просто да беше трябвало да го повикат? Сигурно бе решил, че е изоставен, и затова се беше блъснал в стената. Колко ли е бил разстроен, за да прецени, че подобен болезнен избор е по-добър? Даг също се обърна към него.
— Лека нощ, Ход. Да се наспиш.
Младежът отново закима и се изчерви от удоволствие. Даг последва Фаун и въздъхна.
Повикаха Хоторн, за да прибере миещата мечка. Животинчето се бе наспало и сега му се лудуваше, но Даг и Фаун искаха да си легнат.
— Какво стана с овесеното зърно — попита Фаун.
Изненаданият Даг потри лявата си ръка.
— Почти бях забравил. Виж ти. Май вече се е вляло в същността ми. Не е останало почти нищо освен едно топло място. Може утре да пробвам десет зрънца.
— Аз си мислех за две.
— А какво ще кажеш за пет? — Той се поколеба. — Добре че ме отказа от онова дърво.
— Ами да — отвърна сухо тя. Той усети сънената й усмивка до рамото си. — Тази вечер наистина се справи добре с Ремо. Де да можеше да го накараш да престане да бърка фермерите с добитъка им, щеше да е най-добре.
— Толкова ли е зле положението? Той не мисли нищо лошо.
— Не, разбира се. Той просто… натъпкан е до ушите с Езерняшки предразсъдъци.
— Или поне е бил, докато не се е изтърсил от люлката. Май пътуването ни по реката не е точно бунтът, който си е представял.
Тя се изкиска и той усети топлия й дъх по кожата си.
— Той е бил най-обикновен патрулен — обясни бавно Даг, — преди да счупи ножа. Ако обикновените хора не могат да се справят със света, светът няма да се оправи сам. Няма господари, а пък боговете са ни изоставили.
— Да ти кажа, отначало изглежда много привлекателно, но не ми се иска нито господари, нито богове да оправят света, защото ще го прекроят както на тях им харесва. А това не значи, че на мен ще ми хареса.
— Имаш право, Искрице — прошепна той.
Тя кимна и затвори очи. Той остана буден още дълго.
13.
Всички на борда бяха развълнувани — въпреки че според Фаун Даг и Бо прикриваха най-добре чувствата си, — когато „Завръщане“ приближи Силвър Шоулс около обед. Бе поредният сив мразовит ден и всеки момент можеше да завали. Фаун отново се качи на покрива и бе доволна, че си е облякла жакета.
На северния бряг на реката се виждаха къщи и кей за сал. Ремо го огледа с известен страх.
— Това ли е Силвър Шоулс? Че той е поне четири пъти по-голям от Пърл Бенд.
— А, това не е градът — отвърна Бери и се облегна на руля, за да задържи лодката в средата на течението. — Това е само кръстопът. Чакай да заобиколим онзи нос и следващия завой. — Заслони очи и се вгледа към пръта за определяне нивото на водата близо до кея на сала. — Реката пак е започнала да спада. Предлагам да подминем плитчините, докато все още можем. Не ми се иска да висим тук още седмица.
Когато най-сетне видяха ширналия се по южния склон град, Ремо се умълча; Даг седна на веслата да помага и проследи погледа на младежа. Много от къщите бяха боядисани в бяло или в други цветове. Някои по-нови и по-високи сгради бяха тухлени и Фаун се запита дали някоя от тях не е прочутият монетен двор. Пушек от дърва и въглища се издигаше на валма във влажния въздух, а брегът бе обсипан със смрадливи, но оживени занаятчийски дюкянчета, които имаха нужда да са близо до водата — кожари, бояджии, сапунджии, воняща сергия и склад за миди, корабостроителница. Фабрики, поне така предположи Фаун, бяха накацали по притоците — за една предположи, че е дъскорезница. Коне теглеха тежки каруци по калните улици, а пешеходците крачеха отстрани по дъсчени пътеки. Този град бе по-голям от Лъмптън Маркет и Гласфордж, взети заедно, и поне четирийсет пъти по-голям от Пърл Бенд.
Бери трябваше да подвикне, за да стресне заплеснатия екипаж и да насочи вниманието им към плитчините, които бяха съвсем като при Пърл Рифъл. Няколко скелета на лодки напомняха каква е съдбата на невнимателните или на онези, които нямат късмет. Даг лаконично я предупреждаваше за скрити опасности. Тя вече не се съмняваше в преценката му, просто кимаше и заобикаляха наноси, канари и пясъчни ивици, без дори да одраскат корпуса. Накрая се наложи всички да натиснат здраво греблата, за да докарат „Завръщане“ до брега.
Двайсетина лодки, може би дори повече, както товарни, така и обикновени, бяха завързани край използвания за кей шлеп, на който се продаваха най-различни стоки. Пътят към брега бе осеян с каруци и товарачи.
— В този град като нищо можеш да се изгубиш — промълви слисано Ремо. Уит зяпаше с отворена уста. Ход, роден и расъл в Гласфордж, не бе чак толкова впечатлен и заедно с Хоторн се зае да хвърли въжетата на брега, за да вържат лодката.