— Нали знаеш, че Бери е все още сгодена за нейния Олдър. Поне тя така си мисли. Какво смяташ да правиш, ако го открием надолу по реката?
Уит се почеса по главата.
— Гледай сега. Ако разберем, че е мъртъв, на нея ще й трябва рамо, на което да поплаче. Ако се окаже, че е избягал с някое друго момиче и вече не я обича, пак ще й трябва рамо, на което да поплаче. Аз имам две рамена, така че съм готов за всичко.
— Ами ако го открием и го спасим от… и аз не знам от какво и се окаже, че двамата все още искат да са заедно?
Уит сви вежди.
— От какво ще го спасяваме? Минало е толкова много време. Ако я обичаше истински, досега да се е върнал при нея. Щеше да пропълзи целия път на колене от Греймаут. Имал е достатъчно време. Не, Олдър никак не ме притеснява.
— Дори Олдър да го няма вече, това не означава, че тя ще те приеме с отворени обятия.
Уит я погледна преценяващо.
— Бери много те харесва. Нищо няма да ти стане, ако й кажеш някоя и друга добра дума за мен. — След малко се сети за друго. — А, да, и престани да ме тормозиш.
Фаун се изчерви.
— Както ти ме тормозеше ли, когато те молех за нещо и ме докарваше до рев, а?
Уит също се изчерви.
— Бяхме още малки.
— Да бе.
Гледаха се сърдито.
— Извинявай — избъбри след малко Уит.
— Да не би да си въобразяваш, че годините на тормоз ще изчезнат просто така с едно нищо и никакво „извинявай“ и то защото искаш да направя нещо за теб? — Фаун стисна устни. Никак не й се искаше да е мекушава и отстъпчива, но при тези обстоятелства… — Ще си помисля. И аз харесвам Бери. — Не се сдържа и добави: — Въпреки това още не съм решила дали да ти помогна.
— Ами — въздъхна Уит — може пък да открием нейния Олдър и тогава и на двамата ще ни докривее. — Обърна се и замърмори жално: — Интересно, той дали е висок?
Даг седеше на покрива на „Завръщане“ и изпробваше обхвата на усета си за същност. Познатата топлина на Копърхед, козата Дейзи и пилетата, формите на хората около него: Уит и Хоторн се бяха заели да вдигнат и измият след вечеря и добродушно се заяждаха един с друг; огънят, който блестеше в Искрицата, докато двете с Бери оправяха постелята им, след като кожите бяха продадени днес; Ремо се бе настанил в един ъгъл, заслонил същността си, така че тя приличаше на прозрачно петно. Бо бе изчезнал нанякъде — каза, че отивал да разпита из кръчмите за „Розата“. При тези думи Бери се бе намръщила красноречиво; Ход бе тръгнал с него.
Даг протегна усета си за същност към съседните лодки и усети присъствието на десетки други. Стигна чак до редицата бараки за стоки, повечето празни, с изключение на един или двама нощни пазачи и някой и друг безделник, който може би се въртеше наоколо с надеждата да попадне на незаключена врата. Усети движението на реката, растенията, боклуците, които се носеха по вълните, богати на същност, няколко риби, обагрени от ярката си рибешка аура; по дъното се промъкваха раци, по скалите и сред тинята бяха полепнали миди. Протегна усета си още по-далече, през улицата към сградите, които пулсираха от живот — някои хора бяха будни, други вече спяха, трети се караха, планираха нещо, любеха се, мразеха се; млада майка кърмеше детето си.
„Това са триста крачки. Пробвай да стигнеш още по-далече.“ На отсрещния бряг спяха патици, сгушени под някакви храсталаци, пъхнали глави под крилцата си. В един обор дремеха уморени мулета, след като цял ден бяха теглили лодки, които искаха да преминат плитчините. Около станцията, откъдето се наемаха мулетата и се купуваха места за сала, се издигаха десетина къщи, а край тях бяха разположени бараки за стоки. Даг можеше дори да преброи жителите на къщите. „Та това е повече от половин миля.“
Вгледа се в същността на лявата си ръка. Петте зрънца овес, чиято същност бе изтръгнал, след като ги беше откраднал от Копърхед, приличаха на топли петна, вече превърнали се в част от същността му. Десетте, с които се бе справил по обед, щяха да бъдат поети от същността му в най-скоро време. Усещаше същността си здрава и наситена, старите рани избледняваха също като натъртени места. Безмълвно протегна призрачната си ръка и я прибра. След това отново. Отначало ръката го плашеше, но сега вече овладяваше проекцията, при това забележително добре. „Защо съм се страхувал от нея?“ Може би утре щеше да пробва да изтръгне същността на нещо по-голямо. Нямаше да е дърво. Впечатлен от предвидливостта на Искрицата, щеше да се придържа към храни. Поне засега.
Сянката на Ремо се раздвижи също като вълна по бистра вода и мина под него; младият патрулен се наведе, за да излезе отпред, изправи се до коляното на Даг и вдигна поглед към него. Последва кратък проблясък, когато се отвори малко и откри, че Даг не се е заслонил. Извърна глава и се загледа към хълма, където блестяха многобройните светлини на Силвър Шоулс, пръснати по склона и отвъд него. Дори в този час по улиците се движеха хора и каруци. Зад навесите и бараките за стоки се чуваха изблици смях, долитаха откъм кръчмата за миди всеки път, когато вратата се отвореше, и се носеха по вълните.